Езерото в централнота част на парка

Малкото езеро,намиращо се в централната част на парка...

Когато напазарувахме дойдохме тук.
Тук винаги е тихо и спокойно и можеш да си говориш на спокойствие.
-Ок кога си тук?
Реших първа да започна разговора.

Седнахме на една скамейка и се наслаждавахме на гледката. Имаше много красиво езеро.
-От кога си тук? - попита ме Ани.
-От днес. -отговорих и се засмях.
Не след дълго извадих една цигара и я запалих. Промених се само по външен вид, вредните навици си оставаха.

-Но ти пушиш.Това е вредно за здравето ти.
Казах и това и се усмихнах леко.
Странно ми стана че днес е дошла.
-Защо дойде тук?

Подсмихнах се. Здравето ми отдавна беше отишло по дяволите, но не исках да си спомням.
-Защо дойде тук? - попита ме Ани.
Истинските причини биха разкрили стария ми живот, за кого изобщо не исках да говоря. Затова трябваше да.. измисля нещо друго.
-Ами, реших, че тук ще ми е по-добре. - казах на кратко. - А ти откога си тук?

-Аз съм родена тук.
-Това е любимия ми град.
Стори ми се че това момиче е доста потайно но реших да не задълбочавам.
-Имаш ли си гадже или приятели тук?

-За жалост, не. - отвърнах.
Не познавах никого тук, но това от една страна беше добре. Можех да започна живота си отначало, с различната Каси, с други хора. Това ме устройваше.

След поредния ден пропилян в гледане на телевизия, Джесика бе преминала през всички фази на отегчението. Точно това я принуди да разкара пижамата, с която се мъкнеше от твърде много време, да изключи и без това безполезния си телефон и да излезе на място, в което наистина се случваше нещо. Дори да седнеше някъде, за да се възползва от чистия въздух щеше да бъде прогрес. И тъй като колата й едва ли щеше да стигне цяла до някое приятно кътче извън обхвата на светлините на Лос Анджелис, Джес се запъти към най-близкия парк.
По зелените площи на градския парк се разкриваше една типична следобедна картина, от онези, които използваха за пейзаж в драмите. Родители се разхождаха с децата си, в опит да освободят поне малко от енергията, която кипеше в малчуганите. Пейките бяха заети от възрастни хора, които разпалено обсъждаха последните събития от сериали или от влюбени двойки, които си разменяха влюбени погледи. Джесика не успя да почувства романтиката, която се носеше по въздуха, но едно приятно ухание грабна интереса й. Подобно на анимационен герой, тя последва аромата до щанда за хот-дог, от който се носеше. Поръча си най-голямото хлебче, което предлагаха и се запъти към първата свободна пейка, която видя.
Точно, когато бе препълнила устата си, забеляза някаква птица да се приближава от езерото. Животното вървеше съвсем целенасочено към нея и разучаваше с неприкрит интерес храната й. Блейз трябваше да проведе една вътрешна война с глада си, но в крайна сметка отчупи парче хляб и го хвърли на птицата. Разбира се, лебедоподобното не се задоволи само с толкова и процедурата се повтори още няколко пъти. Джесика хвърли и последната си хапка, но с такава неохота, че всъщност удари момичето, което преминаваше наблизо.
- Наистина съжалявам. - повтаряше тя, докато събираше хвърлените трохи. - Аз.. Хранех птицата. - тя посочи към езерото, което сега бе празно. - Тя беше точно там. - продължи Джесика, като се питаше колко ли глупаво звучи.

Опитвах се за избягам от хората или по скоро от майка си,много рядко излизах от вкъщи и това беше един малък шанс да се измъкна и да отида някъде другаде. Без някой досаден човек да ме преслева или прочие. Въпреки това взех моето куче,което държах под мишница,с този си аксесоар или по скоро домашен любимец бях доста забележима,особено когато Поничка лаеше на всяка птица.
Но се радвах на миг свобода,който се откриваше пред мен,носех шапка и очила,за да не си личи,че съм аз.
Тръгнах към парка,пуснах поничка на земята но тя просто реши да тръгне на пред без дори да ме чака. Вярно е бе малка но повода и също не бе голям и се опасява,че ще ми се скъса в ръцете ако я дръпна,за това продължавах с нея и се опитвах да я догоня. Не и виках но тя просто фокусира една голяма патица. Преди да стигне до патицата,я улових обърнах лицето и към моето и казах:
-Ти си лошо...
Но тогава нещо ме фрасна по бузата. Какво пък беше това? Погледнах в краката си и това беше хляб. После погледнах към источника и беше едно момиче. Тя каза,че е било патица,вярно е имаше:
-Да но Поничка не обича патици.

На Джесика й трябваше известно време да асимилира факта, че Поничка не е калорийна бомба, а името на едно от онези миниатюрни кученца, които бяха способни да те просълзят с големите си, влажни очи.
- И без друго, това беше едно твърде нахално пате. - сви рамене Блейз. Къдрокоската все още преживяваше загубата на всичката споделена храна. - О, имаш една троха.. - прехапа устна тя, докато вадеше остатъците от хот-дога си от тъмните къдрици на събеседничката си. - Наистина съжалявам. - промърмори още веднъж. - Хей, не искам да ти досаждам... тоест да продължа да ти досаждам, но наистина бих искала да ти се реванширам... - драматична пауза, в която Джесика се опита да събере цялото съжаление, което изпитваше върху лицето си. - Има ли нещо, което мога да направя? - попита тя. Звучеше като шофьор, блъснал невинен пешеходец, който се опитваше да отърве среща със съдиите, но наистина се чувстваше ужасно. Ако момичето й се беше разкрещяло или просто бе обявило бой с храна, може би щеше да забрави чувството на вина, но случаят съвсем не бе такъв.

-Може ли да ми подържиш Поничката,не хапе спокойно!
Това изречение при различни обстоятелства би звучало доста странно но кучето просто се казваше така. Тя ми помогна,като поничка бе въодушевена от аромата на хот-дога и започна да и ближе ръцете.
-Май те обича!
Засмях се,като си извадих мокра кърпичка от чантана и леко се изчистих,сега вече нямах следи и помен от замерване. Поничка вече се облизваше сладко,протегнах ръце да си я взема и се усмихнах:
-Спокойно няма проблем,случват се такива неща но определено може да пием по един горещ шоколад,просто не знам къде има хубаво кафене или нещо такова.
Пъхнах поничката си в чантата,като тя веднага намери остатъците от някакви крекерчета.

Дали заради детското отношение, което актрисата имаше към животните или заради мириса на храна, Поничка веднага се почувства добре в ръцете на Джесика. Жената бе не по-малко въодушевена, дори и след като кучето я забрави, заради лакомството, което си намери в чантата. Собственичката й прие извинението доста спокойно и дори поиска да се възползва от компанията на Джес. Или беше една от малкото учтиви жители в града, или беше сериен убиец. Блейз се подсмихна на остроумието си. Не, нямаше престъпници, които се обличаха толкова добре, заключи в крайна сметка тя.
- Чаша ароматен шоколад никога не е в повече. - отвърна въодушевено Блейз, като демонстрира широката си усмивка. Странно беше по какъв начин създаваше запознанства напоследък. Като стана дума.. - Аз съм Джесика. - представи се тя, като подаде приятелски ръка. По-добре късно, отколкото никога, нали?

Отне и доста време да ми отговори,може би не бе добре,все пак аз бях непозната. И я разбирах можех да бъда някой който да и навреди но не не бях от тези хора. А и отдавна не бях комуникирала с обикновено хора. Искаше ми се малко разнообразие и да не говорим постоянно... Всъщност за нищо специално не говорехме,само се гледахме и се хихикахме на глупости. Но наистина се зарадвах,когато каза да. Поех ръката и леко,беше доста трудно,защото бях много радостна. усмивката ми се изписа на лицето:
-Аз се казвам Ванеса приятно ми е.
И наистина беше така,можеше това да е новата ми приятелка:
-Супер умирам си за една чаша шоколад,а да знаеш дали има мъфени,отдаван не съм яла мъфен.

» Малка част от живота на Краля...
» Пета част: Преследвана [КОМЕНТАРИ]
» Дома на Нощта/първа част/: Белязана
» Бърлогата на Сенките/първа част/: В гората на Нощта [ПРЕВОД]
» Бърлогата на Сенките/трета част/: Хищник в полунощ [ПРЕВОД]

Езерото в централнота част на парка

Езерото в централнота част на парка

Similar topics

Similar topics