Прозореца с гледка към трасето.

Намирах се на летището, седнал до прозореца от където се виждаха самолетите, стискайки билета и чакайки женският глас от тонколоните да обяви кога ще излети моят. Тази величествена, железна птица. Само веднъж преди ми се беше налагало да се кача на такова нещо и не беше от най-приятните ми преживявания. Но ето че отново трябваше да се кача на самолет по нареждане на дядо си заминавах за Кан.
Филмовия фестивал в Кан. Какво щеше да прави човек като мен там. Не бях луд фен на филми, не си падах по светкавици, дори не можех да различа известните личности от обикновенните хора. Вероятно щях да успея, като поседя извесно време с тях. Повечето извесни се държаха сякаш светът е в краката им, естествено не абсолютно всички. Имаше и такива, които не се промрняха като братовчед ми например. Той си беше абсолютно същия, какъвто си беше от дете.
Прекъснах мислите си за това, оставих мозъка си да почине за известно време, продължавайки да зяпам през прозоореца огромните летателни машини.

Бях дошла тук два часа преди излитането на самолета и вече потропвах нервно с крак и дъвчех долната си устна. Винаги се побърквах от притеснение, че ще стане нещо и няма да отида на време, че ще си изпусна полета или ще се кача в грешния самолет, но когато отивах толкова рано, само се напрягах още повече. Вече почти бях легнала на стола, защото цялата се бях схванала и дъвчех поредното десертче "sneakers".
Донякъде ми беше нервно, защото си бях намерила работа ... ако въобще можех да я нарека така все още. Трябваше да направя доста снимки на карнавала за някакво списание, което абсолютно никой не четеше, но въобще не очаквах, че ще ми се наложи да пътувам със звездите, които трябваше да снимам. Не спирах да се чудя, дали нямаше да ме уволнят, ако пропусна да ги снимам в самолета или откачените "звезди" нямаше да истерясат, ако се опитам да ги заснема без всичкия им грим и лъскави рокли.
Усетих как все повече се напрягам, затова просто извадих апарата си от чантата и започнах да снимам самолетите, без да се местя от мястото си. понякога беше доста приятно да го правя, но когато беше по задължение, започвах да се притеснявам и онази тръпка, от заснемането на перфектния красив момент, просто изчезваше. Сега обаче я имаше и докато се усетя, снимах някакво момче, което гледаше през прозореца, а нежна светлината падаше върху лицето му и подчертаваше красивите черти на лицето му.

Докато размишливах над това какво да правя в оставщия час до излитането на полета ми, нещо светна към мен. Макар, че гледах към прозореца след светкавицата пред очите ми заиграха малки черни петънца. Обърнах се в посоката на светкавицата. През няколко стола от мен стоеше момиче с фотоапарат и снимаше всичко което и попадне пред очите. Вероятно даже не беше искала да снимам мен или ме беше объркала с някой от извесните. Едва ли имаше друг човек на това летище, който не знаеше имената на всички модели, актьори и певци, особенно било то и фотограф. Станх от мястото си и с цялото нахалство, което имах в себе си седнах до момичето с фотоапарата. Вероятно тя също щеше да пътува с моя полет, но щеше да бъде твърде дръзко за моята личност да я попитам директно. Затова затърсих в главата си нещо, което да не я накара да ме помисли за откачен преследвач. Когато така и не открих друго все пак зададох безбожно тъпия си въпрос.
- За фестивала в Кан ли ще летиш? - Насилих се да извъртя глава и да я погледна. Падах си срамежлив, но опитвах да се лекувам от тази антисоциялна болест.

Забелязах, че още след първата снимка, момчето се обърна към мен. Веднага се притесних, защото не знаех дали съм го подразнила и пуснах апарата в скута си, като се поизправих леко, за да заема по-нормална поза на ужасното подобие на стол.
Видях как той тръгна към мен и веднага се притесних. Може би, въобще не се беше зарадвал, че го снимам, а точно обратното, но когато седна до мен, аз се подсмихнах леко, забих поглед в апарата си и усетих как лицето ми се загря приятно и веднага разбрах, че е поруменяло.
Чух въпроса му, но не знаех какво ми става. Езика ми се завърза и мина доста време, преди да осъзная, че някакво доста мило момче ме заговаря и няма да ми се налага да скучая, нито да нервнича, че има ужасно много време, до излитането на самолета, а аз просто седях и мълчах, като дори не го поглеждах. Реших, че е време да се взема в ръце, затова изправих стойката си, като го погледнах и му се усмихнах много мило. Когато го видях от толкова близо, ми се прииска да му направя още няколко снимки в близък план, но щеше да е странно, да му предлагам да го снимам. Изглеждаше ми същото, сякаш някой мъж да ми предложи да ме рисува … и в главата ми веднага започнаха да изникват голи сцени.
Премигах няколко пъти и се опитах да се отърва от разбърканите и абсолютно глупави мисли, като за начало му отговорих на въпроса с въпрос:
- Да не би да се окаже, че ще имам удоволствието да пътувам с вас? – попитах след доста дълго мълчание и чак се зарадвах, че звуча толкова уверено.

Притеснението, което се опитваше да ме задуши стегна хватката си около врата ми. Момичето не отделяше очи от фотаоапарта си, дали това което бях направил не я беше притеснило? Може би не и беше приятно някакви си непознати да се опитват да я заговорят. Сигурно беше обект на голямо внимание от страна на мъжете, червената и коса привличаше от далеч.
Виждах лицето й само в профил, но това беше достатъчно, за да се види красотата й. Може би постъпих глупаво, а и този тъп въпрос. Тя продължаваше да мълчи, а напрежението ме изгаряше отвътре. Видях леката й усмивка и успях малко да се успокоя. Момичето се обърна към мен дарявайки ми перлена усмивка. Значи все пак оставаше вариянт да отговори на въпроса ми. В следващите няколко секунди се гледахме втренчено, започна да става малко неудобно. Момичето зададе впърос, който донякъде отговаряше на моя, завършващ с официалното "Вас". Тогава осъзнах колко глупав бях всъщност. Естественно че когато започвас разговор първо се представяш на събеседника си. Усмихнах се притеснено.
- Моля Ви наричайте ме Рик. - Боже това звучеше глупаво, Може би трябваше да й кава цялото си име, но никой освен дядо ми не ме наричаше Ричард, може би и затова толкова мразех пълното си име.
- Удоволствието ще бъде изцяло мое, искренно се надявам тодава да пътувате за Кан.

Усетих как напрежението почти изчезна. Е … друго беше да се скриеш зад апарата, но сега ме успокои това, че и той беше леко нервен. Веднага се сетих, че аз никога не бих могла да отида при него и да го заговоря, затова останах безкрайно доволна, че той беше дошъл до мен и ме беше заговорил.
- Чарли – казах по навик и подадох ръката си.
Е, може би това не беше много добра идея, защото бях усетила, че дланта ми се беше навлажнила от притеснение и започнах да се чудя дали той ще го усети. Това, разбира се, ме притесни още повече, като започнах да усещам как ми става все по-горещо, дори задушно.
Докоснах ръката му леко и веднага върнах моята върху апарата си, като отново се облегнах назад и го погледнах леко неловко.
- Та … надявам се, че не е прекалено от моя страна, но по работа ли отивате на фестивала или за удоволствие.
Добре де … не беше много добре да го питам, защото ако се окажеше известна личност, щях да потъна от срам в земята. Помнех почти наизуст хората, които трябваше да снима и бях сигурна, че той не беше сред тях, но пък ми харесваше много повече и с удоволствие щях да задръстя апарата си с негови снимки.

Имахме някакъв напредък, поне вече знаехме имената си. Проблемът беше, че от притеснението устата ми започна да пресъхва. Почти винаги ставаше така. Никога не съм бил по говореното, повече ме биваше с действията. Момичето протегна ръка и леко докосна моята, след това бързо я отдръпна, моментът можеше и да бъде по - приятен ако дланите ми не бяха толкова мокри, че да изглеждат сякаш преди миг си бях мил ръцете. Явно и това я отблъсна от мен. Чарли се отпусна назад без да отделя погледа си от мен. Кафявите й очи излъчваха топлота и спокойствие, някак толкова далечни чувства от моите кристлно, ледено сини.
Макар да я помолих да си говорим на малки имена, от което подразбирах, че би трябвало да минем на обращението "ти", Чарли продължаваше с учтивата форма.
- Опеделено е по работа. Не обичам местата претъпкани с хора, особенно червения килим и всеизвестните капризни зведи. Не мога да си предтавя, че ще изпитам каквото и да е удоволствие по време на престоя си там. - Звучах надуто и грубо. Сега и аз спадах към капризните личности. Трябваше да отклоня темата от себе си.
- Предполагам, Вие също отивате там по работа. - Не беше голямо откритие, след като ще пътува за Кан с фотоапарат, не с дузина куфари. Отново не знаех какво да кажа, може би щеше да бъде по - добере да си оставя разговора в посоката, в която беше поел преди малко, но не, аз трябваше да го оплескам.
- Обичате ли работата си? - Сега вече бих рекорда по тъпи въпроси.

Супер. Поне разбрах, че няма да е от онези хора, които ще ми надуят главата с факти за известни личности и ще пищят всеки път, щом някоя такава мине покрай нас. Не че имах нещо против тези хора, но те буквално изпадаха в истерия и можеха да те побъркат. Не отричам, че и аз бях пищяла но не един концерт, но това някак си ми се виждаше различно. Нямаше да се побъркам, ако видя любимият си изпълнител пред мен. По-скоро ми въздействаха песните и спомените, които имах на тях.
Бях се замислила дълбоко, вгледана в очите му, сякаш ме хипнотизираха и в първия момент не можах да асимилирам въпроса му. Чух го така ясно, но просто ми трябваше някакво време, за да го разбера и да се сетя за отговора.
- Всъщност … - започнах бавно аз и на лицето ми се появи една притеснена усмивка – това ще е първият ми работен ден … така де, няколко работни дни, но общо взето това ми е като изпит – след тези думи си поех силно въздух и самото напомняне малко ме притесни, а не знам защо, изпитах нужда да го споделя – това ме напряга ужасно много. Имам чувството, че седя тук с часове и ще стане нещо от сорта на, че щя се кача в друг самолет или просто снимките ще са ужасни.
Притеснено погледнах към апарата си, като лекичко го стиснах и преглътнах шумно.

Притеснението й ми беше познато, това беше първата задача, която ми възлагаше дядо ми. Трябваше да се погрижа за известните личности, които щяха да отседнат в хотела на Уилиам в Кан.
- Сигурен съм, че ще се справите чудесно на първите си работни дни. - Усмихнах се окуражително на момичето. От личен опит занм че ти става по леко, когато някой те рабира. - Дори мога да ви помогна.
Чарли ме гледаше любопитно, малко се притесних, не бях свикнал да съм обект на внимамние. Усетих как кръвта се качи в главата ми и топлината, която запари по бъзите ми. Наведох леко глава, но си спомних, че не е отчтиво да говориш с някого и да не го гледаш в очите. Затова отново попаднах в плен на топлия шоколад. Прочистих леко гърло и продължих.
- Тъй като ще пътуваме с един и същ полет, няма да го объркаме. Мога също така да ви предоставя достъб до хотела, в който ще отседнат известните личности. Там можете да им направите допълнителни снимки.

Седях с леко отворена уста и премигах невярващо, като отстрани приличах на шаран. Дори не знаех от къде бях намерила този късмет, но просто ми идеше да се разпищя, както феновете, когато видят някоя звезда, да увия ръцете си около врата му и да изцапам цялото му лице с гланца си.
Най-накрая затворих устата си и преглътнах шумно, като чак тогава осъзнах, че гърлото ми беше пресъхнало. Не можах да сдържа вълнението си, затова просто го направих … естествено, до някъде. Бях се метнала на врата му, като го придърпах към себе си, за да го прегърна по-лесно. Реших да махна истеричния писък и безбройните целувки, защото и това можеше да си го смути достатъчно. Най-накрая реших да го пусна, като той видя как се бях изчервила ужасно много и не можех да спра да се усмихвам. Приведох главата си надолу, защото ми стана малко неловко и нервно оправих тениската си, която се беше надигнала леко и оголваше кръста ми.
- Ами, не знам какво да кажа … освен „Благодаря”.
След като се успокоих, погледнах в очите му и му се усмихнах много мило, като прехапах долната си устна.

Първоначално Чарли ме гледаше изумено с отвотена уста. В следващия вече ме стискаше в прегръдка. Сега аз бях изумения и леко притеснен, даже доста притеснен. Не бях очаквал такава реакция от нейна страна, мислите ми бясно препускаха в търсене на подходящо действие от моя страна, но така и не успях да реагирам преди да ме освободи от пегръдката си. Можех да си преставя изражението на червеното ми като домат лице. Сведох глава, изчаквайки кръвта да се отдъпне от лицето ми и то отново да придобие обичайния си тен. Момичто беше щастливо толкова, колкото вероятно би била ако й бях казал, че е спечелила шестица от тото.
Тя ми благодари по най - милия възможен начин. Вдигнах поглед към нея, а на лицето ми се разля усмивка, когато видях нейната в комбинация от прехапана долна устна.
- Не се чувствай длъжна да ми благодариш, може да се каже, че това да отбирам фотографите за хотела е част от моята работа. - Погледнах към процореца и се отпуснах назад в седалката. - Понякога си мисля, че цялата тази работа с управлението на хотелите ще ме превърне в нещо различно от човека, който искам да бъда. Чарли налагалоло ли ти се е да избираш между себе си и хората които обичаш? - Попитах момичето, осъзнавайки, че за пръв път я наричах по име.

Аз не се чувствах длъжна да му благодаря … да, беше учтиво да го направя, но аз го направих, защото исках да му покажа колко много значи за мен, но темата се промени, преди да успея да кажа нещо.
Бързо забравих за благодарностите, като лицето ми придоби малко по-сериозен вид, а усмивката ми беше станала така топла и състрадателна. Оооо да … беше ми се наложило и да избирам точно това, но едва ли щеше да хареса отговора ми.
- Ами … нека кажем, че имам опит с това – казах леко притеснено и започнах да чопля пръстите си, както правех, когато говорех за нещо, което не ми беше много удобно – но аз никога не бих те посъветвала да направиш като мен – казах малко по-уверено и се зачудих какъв съвет да му дам, въпреки че не го беше искал … просто обичах да помагам, макар не винаги да имаше положителен резултат – трябва да решиш кого обичаш повече … себе си или другите.
Това, което не спираше да ми се върти в главата беше, че той трябва да мисли за собствения си живот, а не как да задоволи капризите на другите ... така де, това беше моето виждане, но не исках да му давам някакъв наклон, а да му помогна сам да намери решени. Пффф ... живота ми беше такъв ужас, защо си въобразявах, че мога да давам съвети на другите?

Гледах напред размишлявайки над живота си за пореден път. Момичето сподели с мен, че има опит, което означаваше, че е попадала в подобна ситуация, но не беше взела правилното решение, което и от двете да беше то в нейния случай.
Кого обичам повече? Винаги съм жертвал себе си за щастието на другите, приемах това като задължение. За мен семейството винаги е стояло на първо място. Поставяйки го сега, бях длъжен да изпълнявам това, което ми нареди дядо ми.
- Живота ми не е чак толкова жалък. Живея в огромна къща, мога да притежавам всичко, което си поиска, но пък не и да бъда с тези, които обичам. Хотелите, които ще наследя от дядо си, са ми в допълнителна тежест... Май много се разприказвах. Вероятно само досаждам с този разговор.
Погледнах Чарли, която беше навела глава и се насилих да се усмихна. Не беше много трудна задача, когато човек я види, в него веднага изникват радостни чувства, породени от естествената й красота, която би накарала Леонардо да се прероди, за да я нарисува.
- Какво ще кажеш да сменим темта, преди да съм те оттегчил до смърт?

- Всъщност темата ми харесва - побързах да отбележа - но едва ли съм човека, който да ти помогне в една такава ситуация. Аз съм ... нека кажем ... ами нещо като хипи.
Изкикотих се тихичко, като сложих ръката си пред устните, а когато овладях смеха си, се замислих над думите си. Ами да, така си беше. Не отричах, че исках да живея в огромна къща, да имам купища пари или въобще да живеех някъде, а не в хотел и да имах постоянна работа. Но просто не можех да си представя, че ще трябва да правя нещото, което хората очакват от мен, че ще трябва да се съобразявам с всеки, освен със себе си. Може би това беше най-лошото в мен, но предпочитах да съм си свободна като пеперудка. Да ходя където си искам, да излизам с който си искам и това беше главната причина, да не ми липсва домът.
Усетих, че се бях замислила прекалено много и макар, че не бях блондинка, това не беше любимото ми занимание. от прекалено много мислене или ме заболяваше главата, или в крайна сметка, се отказвах от всичко, само защото така започваше да ми се вижда правилно, а принципно си бях импулсивен човек и най-добрите ми решения бяха спонтанно взети.
- Искаш ли да пийнем по нещо - попитах, без дори да се е забелязало, че мисля за това и кимнах към някакво барче, което се намираше до изхода - мисля, че ще ми дойде добре едно питие, преди полета.

Може на Чарлли темата да и допадаше, но на мен ми напомняше за веселоото детство, което имах, макар и в малка къща в предградията. Тогава макар да нямах много от нещата, за които желаех бях истински щастлив. Може би и още щаях да бъда, ако дядо ми не ме беше заплашил, че ще разбие семейството, което родителите ми с толкова труд бяха създали. Въпреки всичко, май успя отделяйки ме от хората, които ме обичаха.
- Защо не, понякога едно питие е по - успокояващо от шепа успокоителни. - Стнах от мястото си и изчаках Чали да направи същото. Двамата тръгнахме към барчето, което тя посочи.
Преди да се пренеса в "своето" имение, и през ум не ми беше минавало колко големи ще са промените в живота ми. Когато преди чуех израза "да пийнен по нещо" се сещах за безалкохолна бира, а сега в съзнанието ми изникна, чаша петдесет годишно отлежало уиски. Същото се отнасяше и за моя сегашен порок. Според дядо ми всеку уважаващ себе си джентълмен трябва да пуши, ако не пури, то поне цигари, както казваха всички билбордове, води до пристрастяване.
Когато бяхме вече на няколко крачки споделих с Чарли моментния си проблем.
- Наистина се надявам в това кафене да се пуши, защото белите ми дробове молят за никотин.

» Трасето със самолетите.