Скритата пътека

Разхождах се сам по пътеката. Времето беше приятно, птичките прехвърчаха наоколо. Спокойствието се просмукваше в мен. На това му казвах почивка. Спрях се на пътеката и седнах от едната и страна, облегнах се на стеблото на едно дърво и се загледадах към небето.
- Карасиво е! - Отбелязах сам на себе си и останах така загледан в облаците.

Най-после двучасова почивка! Каси чакаше този момент с такова нетърпение, а мрънкането под мустака в стил "Хитлер" на режисьора изобщо не й помагаше. Липсата на сън и почивка на младата актриса пък подпомогнаха за лошото настроение. И все пак - взе чантата си и тръгна към парка. Тръгна по обичайната пътека, очаквайки да остане насаме с мислите си. Но не... Пред себе си забеляза високо и набито момче - сякаш току що слязло от корица на списание.
- Красиво е! - възкликна момчето, сякаш на себе си.
- Така е! - отговори Скарлет зад гърба му като призрак, след което се засмя.

Някой проговори зад мен и аз се стреснах, не очаквах да има хора тук. Обърнах се и видях момиче, стори ми се позната, може би съм я виждал по телевизията. Сигурно беше актриса.
- Какво правиш тук? - Въпроса ми прозвуча грубо. - Имах предвид, ами
Изправих се.
- Извинявай, не исках да прозвучи така. - Усмихнах се на момичето. - Аз съм Джейкъб, за приятелите просто Джейк.
Протегнах ръка към момичето надявайки се да не съм я обидил много и да се запознае с мен.

Скарлет се засмя.
- Стига, нищо не си направил!
Момчето се представи и протегна ръка към нея.
- Джейкъб? - зачуди се, докато докосва ръката му. - Джейкъб Рейнанс? - усмихна се.
- Чувала съм много! - засмя се.
- Аз съм Скарлет. За приятелите Каси.. - намигна му очтиво и се усмихна.

- Надявам се не ми се носи лоша слава. - Това не беше въпрос, но се надявах Каси да ми отговори. Надявам се да не ме мисли за някой груб идиот преди още истински да ме е опознала.
Момичето беше наистина красиво, и съм сигурен че съм я виждал в някой филм, но ме беше срам да попитам в кои филми е играла.
Реших да отклоня мислите си от филмите й, вероятно бяха много.
- Не е много хубаво да се разхождаш сама, на такива безлюдни места. Някой маниак може да те нападне. - Осмислих какво казах и побързах да добавя. - Аз не съм маниак!
"Но нали точно това би казал един маниак" - помислих си. "Е явно все пак съм идиот"
Усмихнах се на собствените си мислени разсъждения и погледнах маратонките си.

- Не, чувала съм само хубави неща! - заяви и се усмихна.
Скарлет се огледа. Беше наистина красиво. Замисли се и осъзна, че помни кога за пръв път бе дошла тук. В главата й бързо нахлуха стари спомени - спомни си как баща й я бе довел тук, когато му се бе разсърдила по неуместна причина. Дойдоха и господин Престън започна да й разказва как се е запознал с майка й, какъв е бил първия му филм и прочее. Усмихна се на мислите си, които скоро бяха прекъснати от гласа на момчето.
- Не, не мисля, че си маниак.. - засмя се. - Всъщност не се страхувам от подобни хора.. - каза с възмущение. - Все пак... и те могат да се поправят... Съжалявам, теорията ми за живота е прекалено сложна дори за най-гениалния учен.. - засмя се.

- Е аз не съм учен... Братовчед ми, ми се подиграва, че съм станал модел само защото ако почна да уча ще умра от буквите на страницата. - Засмях се, Рик може и да ми се подиграваше, но аз обичах да чета - понякога.
- Искаш ли да се разходим? - Попитах Скарлет и й се усмихнах. Вятърът задуха малко по силно и разроши сресаната и кестенява коса. Няколко кичура паднаха върху лицето й и закриха очите й.
- Позволи на мен. - Протегнах ръката си и отместих непослушните кичури. Косата и беше мека като коприна. - Извинявай за своеволието.
Протегнах ръка посочвайки пътеката.
- Ще ме удостоите ли с честа, да ме придружите на една разходка сред дървета в този чудесен ден? - Попитах Каси и се засмях, звучах като някой лорд от древна Англия.

- Разбира се, сеньор! - усмихна се надменно като онези изкуствени дами от средновековното простолюдие и потегли напред с високо вдигната глава.
Умееше да контролира перфектно всеки свой мускул, което й помогна да не се засмее, както би направил всеки нормален човек. Продължи с "надменното" и "гордо" изражение още няколко секунди, след което се отпусна и отново бе 'себе си'..
- Често ли идваш тук? Не съм те виждала, а мога спокойно да кажа, че това е моето място.. - замся се.

- За пръв път идвам тук, но съм наистина впечатлен от красотата на това място. Имате вкус принцесо Скарлет. - Опитвах се да бъда забавен с титлите и възпитано държание и май успявах.
Известно време се разхождахме в мълчание. Не познавах момичето и не знаех какво й харесва или какво я впечатлява.
- Извинете че прекъсвам уединението ви, но се чувствам длъжен да ви помоля да се присъедините кум скромната ми особа за едно кафе, след разходката. -Поклоних й се леко и на устните ми се разля усмивка
- И ако държанието ми на лорд ви дразни, моля за извинете само кажете и спирам с преструвките.

- Ами.. всъщност да - малко ме дразни.. - каза, наблягайки на "малко", за да не го обиди, след което се засмя.
Замисли се над предложението на Джейкъб. Изглеждаше приятен и едва ли щеше да й вземе страха, но обстоятелствата бяха обезнадеждаващи. Погледна часовника си.
- И... съжалявам, но всеки момент трябва да се връщам на снимачната площадка. Знаеш... режисьори в лошо настроение и прочие.. - засмя се.
Сведе поглед, като след секунда отново погледна момчето.
- Но ще се радвам да го отлажим за някой друг път.. ако искаш.. - усмихна се топло.

- Друг път - Повторих думите й. - Аз не съм се разправял с режисьори в лошо настроение само с фотографи, но предполагам е същото.
Усмихнах се на Каси, наистина исках да я видя отново. Наистина се надявах това "Друг път" наистина да дойде някога.
- Добре, тогава ще се видим, ако не съм много нахален, ще те помоля да ми дадеш номера си. - Смущението ми се усещаше в думите ми. - И спирам със староанглийските титли. Обещавам!
Усмивката й още не се беше променила, излъчваше топлина и веселие.
- Надявам се поне те разсеях с глупавото си държание.

Искрен смях се разля от устните на младата сктриса. Това рядко се виждаше.
- Всъщност - да. Благодаря за което. - усмихна се.
Бръкна в огромнята си чанта и смущено започна да рови в нея. Усмивка изникна на лицето й щом напипа малко хартиено лисче.
- Ето, винаги ги нося със себе си! - засмя се.
Подаде му една малко картонче, на което с големи и завъртяни букви пишеше Скарлет Джо Престън, а по-долу бе записан телефонния й номер. Отстрани в красива рамка в златист цвят бе разположена малка нейна снимка.
- Визитните картички никога не са излишни! - усмихна се суетно и се засмя, задържайки протегнатата си ръка, докато момчето не взе картончето.
- Надявам се да не го разпространиш навсякъде! - засмя се.

- Няма не се притеснявай. - Побързах да успокоя момичето. - Знам от личен опит колко е гадно да то звънят посред нощ подивели фенове. Ще го запазя само за себе си.
Усмихнах се чаровно на Каси, слагайки визитката и в джоба си.
- Добре не искам да закъснееш, ако и режисьорите са като фотографите. - Обърнах се и понечих да си вървя.
- Чао! - Махнах й през рамо, но тогава се сетих. - Почакай, по кое време мога да ти се обадя, не ми се иска да ми се разсърдиш затова че съм те събудил.

Момичето се засмя.
- Спокойно, по всяко време. Само не ме карай да излиазм посред нощ.. - усмихна се.
Повдигна ръката си и се загледа в сребърния часовник.
- Е, предполагам, че наистина трябва да тръгвам.. Беше ми приятно! До скоро! - усмихна се.
Закопча полу отворената си чанта и продължи напред с мисълта, че отново ще се наслуша на критиките на претенциозния режисьор..

Излязох с една бутилка уиски от някакъв си магазин и се опитах да не привличам много внимание, за да не се разбере, че дъщерята на Дженифър Ууд е алкохоличка. Всъщност не разбирах защо на майка ми й пукаше за тъпата й репутация.Тръгнах към една пътека в парка, която малко хора знаеха. Вероятно е прекалено стара. Намираше се зад едни храсти. И все пак тук ми харесваше, макар че е малко скучно да си купиш уиски и да си го изпиеш сама. Отворих бутилката и отпих една глътка. Беше силно, но за това го обичах. Тръгнах по-навътре. От време на време отново отпивах от бутилката. Бях се отдалечила достатъчно, за да съм се изпила половината бутилка, но мен не ме хващаше толкова бързо. За това пък си имах и причина да пия по много винаги. Всъщност аз много рядко пия и почти не пуша. Може би само, когато съм в компания, а понякога предпочитах сама да седна просто ей така. Дрогирала съм се само веднъж, но не ми хареса. Просто се хилиш, а когато започнеш, да се оправяш настроението ти се скапва. Пък и просто няма смисъл. Няма начин да избягаш от проблемите. В това време видях позната фигура, а когато приближихме един към друг видях, че това е Деймън. Самодоволната му усмивчица грееше на личицето му. Завъртях очи. Знаех, че във всеки момент ще последва някоя заядлива реплика от негова страна или ще поиска шишето ми, но аз нямам намерение да му го давам.

Разходка в парка!? Определено звучеше доста банално и неприсъщо за моята невероятно "скромна" особа, но всеки трябваше да има някаква мярка, кога да спре с купоните. А след вчерашното препиване, определено ми трябваше чист въздух за изтрезняване допълнен с изключително скучна разходка. Ако някой от познатите ми ме видеше определено нямаше да повярва на очите си, беше си цяло чудо, че въобще знаех на къде се намира парка, макар, че бях попаднал тук по съвсем случайно, воден от пияния си мозък.
Само след десет минути залитайки из алеите на парка, попаднах на необичайно познато място. Някаква скрита зад храстите пътека, не знаех от къде ми беше толкова позната, но честно казано нямаше и значение.
Една позната фигура, попадна пред погледа ми и дяволитата и самодоволна усмивка веднага зае главно място на лицето ми. И това ако не беше госпожица Ууд, да не се казвам Деймън Салваторе. Честно казано компанията й ми беше доста противна, не можех да си представя как в момента дишахме един въздух, просто не можех да понасям брюнетката, но това ни най - малко не ми попречи да отида до нея, свличайки се на земята до седнало положение, точно срещу нея. Знаех, че моето присъствие й беше точно толкова неприятно, както на мен нейното, а определено не мислех да пропусна възможността да я изкарам извън релсите за пореден път. Това ми беше едно от най - любимите занимания.
- Определено алкохоличката в теб се обажда, ще е жалко ако Дженифър научи за това, нали!? Ако имам късмет, може дори да те прати в клиника за зависими, това определено ще е перфектния подарък за рождения ми ден. - намигнах на момичето, след което най - нахално взех бутилката с алкохол от ръцете й и отпих от съдържанието, след което й я върнах.

Все пак ми взе бутилката и ми я тикна в ръцете, а аз я сложих зад гърба си, за да не я докопа отново, но той обви ръце около кръста ми, за да ми вземе бутилката, а аз я пуснах на земята и тя се счупи.
-Кой знае каква зараза ще получа, ако пия отново. А сега и трябва да се ваксинирам.-Изгледах го с възможно най-лошият си поглед. Всъщност приличах на ангелче и поради тази причина винаги ми отиваше, когато изгледам някой злобно. Опитах се да го отблъсна, но той беше по-силен и не помръдна, а усмивката му и за момент не се прибра от лицето му. Исках точно в този момент да пукне. Ей така: ПУК! И толкова. Да се свършва по-бързо, но не. Нищо от тези неща, които ми минаха през главата не станаха. Нито пукването, нито това той да се отдалечи.
-Разкарай се от мен, ако обичаш! -Казах аз през зъби и го изгледах накриво. -Не ти ли стига, че заради теб не можах да си изпия уискито. Ти си навсякъде. Аз бягам, а ти си там. Мислих си, че нямата да те открия на това място, но явно съм сгрешила...

Подигравателен смях се откъсна измежду устните ми, а самодоволната усмивка така и не се смъкна от лицето ми. Продължавах да я гледам все така нагло.
- Не се мръщи "миличка", туко виж ти излязла някоя бръчка. - намигнах й, а след като изслушах думите й се подсмихнах отново, доближавайки лицето си към нейното.
- Хмм аз съм навсякъде...естествено! Може би просто те преследвам!? - не повярвах на собствените си думи, това беше просто невъзможно. Че кой би тръгнал след НЕЯ!? Някаква най - обикновена и пропаднала алкохоличка, която просто не знаеше кога да спре. А също и така знаех за нейния малък опит с наркотиците, което съвсем не беше отблъскващо по принцип, но при нея...
Отдръпнах се повдигайте театрално ръце, сякаш бях някакъв престъпник, който се предаваше пред полицията. Облегнах се назад, като се загледах в блондинката, а отвръщението което се четеше в очите й, беше като коледен подарък за мен, изпълваше ме целия с позитивни емоции.
- Е след като заради тебе алкохолът свърши и очевидно настана скука, особено заради твоята компания, предполагам, че ще е най - добре ако просто си тръгнеш захарче и без това, никога не си ми била симпатична.. - усмихнах се доволно и я погледнах с огромна доза подигравателност и присмех.

Преследвал ме е? Този идиот ме е преследвал?! Мразя го, мразя го, мразя го. Защо винаги трябва да му доставя удоволствие, когато съм ядосана или тъжна? Той прави всичко нарочно само, за да ме ядоса, но аз няма да си тръгна от тук. Поклатих отрицателно глава.
-Нямам намерение да мръдна от тук! Ако някой трябва да се разката, то това си ти. И без това си седял толкова време тук... би трябвало да ти е омръзнало. А и не знам какво точно прави особа като теб тук. -Седнах на земята, като последва още един от намръщените ми погледи. Защо, по дяволите винаги на мен ми се случва това? Винаги човекът, който мразя и най-малко очаквам изниква, докато се разхождам и съм решила, да си оправя настроението. Мисля, че трябва да си купя пистолет за такива случаи. Започнах да го следя с очи как той се върти около мен. Беше смешен. Не знаеше на коя страна да застане и се опитваше да ме накара да ми се завие свят явно...

» Мрачната пътека.
» Дървената пътека