Резиденцията [Sarah]

Моя Дом

Качихме се в таксито набързо. Джейсън беше наистина галантен и забавен, радвах се, че имах щастието да го познавам. Усмихнах се глупаво като някоя хлътнала тийнейджърка и се загледах навън. Капките вода се стичаха по прозореца и образуваха причудливи форми.
Тишината между нас не беше неловка. Всеки се беше оттеглил в мислите си, а най-вероятно мислехме за едно и също. От време на време прогърмяваше разваленото радио на таксиджията, който нервно ни поглеждаше. Щях да му оставя бакшиш. И без това достатъчно го накарахме да чака.
Вече имах повод да покажа къщата си, която бе накрая на града, голяма и внушителна, но пък си я харесвах. А и винаги съм обичала големите неща. Свалих якето на Джей, миришеше на мъжки парфюм и се почувствах спокойна и някак защитена. Не знам защо ми действаше така, той бе първия мъж, с който разговарях в продължение на две седмици и компанията му ми беше наистина приятна, нямаше го онзи страх дали няма да кажа нещо, както не трябва, или ще се изръся с някоя простотия. Може би имаше шанс между нас да възникне приятелство. Никой не знаеше.
Скоро таксито спря пред дома ми и заедно излязохме като оставих доста голям бакшиш на човека. Навън дъждът не бе спрял, затова с бързи крачки се запътихме към вратата.
Отключих и влязохме вътре. Беше същински безпорядък. Май трябваше да си назнача помощница.
-Заповядай! Влез-поканих госта-но е малко разхвърляно, за което си извинявам-леко засрамено казах и същевремнно прибрах някоя и друга дреха от дивана.
-Ей сега се връщам. Имам сухи дрехи като за теб, мога да ти ги дам.
Качих се горе и набързо навлякох анцуг и тениска, а за Джейсън взех панталон и блуза. Слязох и отново се върнах при него, подавайки му сухите дрехи.

-Благодаря за дрехите. Само трябва да ми кажеш къде мога да се преоблека. - усмихнах се глуповато като хлътнал до уши тийнейджър. Хвърлих един бърз поглед на невероятното имение и погледнах надолу където установих, че оставям невероятни мокри следи. Погледнах виновно към Сара и казах:
-Съжалявам, че се стичам така, но вследствие от внезапния дъжд няма как да е другояче. - засмях се и след като Сара ме насочи към мястото, където мога да се преоблека, се оттеглих, оставяйки мокри следи след себе си. Когато останах насаме със себе си, свалих мокрите дрехи и сложих тези, които Сара ми предложи. Излязох и слязох долу при нея.
-Устроила си се наистина добре. - отбелязах аз и направих няколко крачки напред-назад, колкото да убия време. Дъжда навън се засилваше все повече и повече, а и времето напредваше. Направо не ми се мислеше как ще се прибирам, макар, че живеех наблизо. Не ми се мислеше сега за това, затова просто се оставих на мислите си и се приближих до прозореца, гледайки бурята, която се вихреше навън.
-Идеалния завършек на перфектния ден. - казах с ирония, вглеждайки се в старата снимка на родителите си, спомняйки си колко щастлив бях с тях.

-Да, къщата си я бива-съгласих се и закрачих из стаята, колкото да убия времето. Реших да завържа разговор, защото наистина не ми идваше на ум какво можем да правим, при положение,че навън дъждът не утихваше, а се разрастваше с пълна сила-ако искаш мога да ти сготвя нещо? Или пък ти на мен-усмихнах се закачливо и го приближих. Вече имах пълна гледка към него и изпитателно го гледах в очите. Това ми беше стар навик, които притесняваше хората около мен.
-Сега ще взема чантите и ще видим с какво разполагаме-провикнах се вече от другата стая, разопаковайки продуктите. Оказа се, че бях взела доста плодове, месо и картофи. Точно с тези продукти не можех да сготвя нищо. Сетих се нещо и отново дотърчах при него:
-Ако искаш ти наготви, а аз ще приготвя нещо топло за пиене?-предложих и се насочих към купнята. Извадих две чаши, стоплих вода и накрая капучиното бе готово. Тананиках си весела мелодийка, която не ми даваше мира цял ден. Обърнах се, за да взема лъжички и Джейсън ме наблюдаваше от вратата. Почувствах се малко неудобно, не знаех от колко време ме е наблюдавал, затова казах през леко сконфузен смях:
-От колко време ме гледаш? Толкова ли се забавих?

-А...не аз... Изобщо не се забави... Нека видя с какво разполагаме, за да си направя сметка какво да сготвя. - погледнах продуктите, които имахме под ръка и казах жизнерадостно с усмивка:
-Май отново ще прибегнем до метода с пицата, макар, че мода да направя салата, но няма да си подхожда никак с капучиното, затова предлагам или пица, или китайско... А може и двете, засмях се и извадих мобилния си. Точно в този момент снимката се изплъзна от джоба ми и падна на земята. Бързо я вдигнах и набрах китайския ресторант. Когато гласът отсреща се обади, си поръчах две порции китайска храна за вкъщи, като оставих точния адрес, но когато чух, че няма как да дойдат в подобно време, ми идеше да захвърля телефона през прозореца. Обещах им троен бакшиш и след около двадесетина минути се почука на вратата. Поех почерпката и след като заплатих за услугата, трябваше да се обадя и на пицарията със същото обещание. Щом всичко пристигна, сервирах на масата и казах на Сара:
-Е, не е пет звезден ресторант, принцът ти на бял кон не е тук, затова ще се задоволиш и с мен. - засмях се и седнах на масата, отпивайки от капучиното. Напитката ми подейства ободряващо и някак отпускащо. Бурята навън вилнееше, а ние със Сара вечеряхме спокойно, сякаш навън не се случва нищо.

-Напълно ме устройва-усмихнах се и отпих от капучиното. Поне това можех да правя, както трябва. Сложих си малко захар и вече беше по мой вкус. Пицата ухаеше невероятно, затова отворих кутията и си взех едно парче. Отхапах и мислено замърках блажено. Беше вкусно, по-вкусно от моите буламачи, а на всичкото отгоре имах добра компания, с която да я споделя.
След петнайсетминутно ядене и весели разговори имах чувството, че не мога да погълна повече храна и ще се пръсна. Май и Джейсън беше в подобно състояние, защото де излежаваше блажено на дивана.
Изхвърлих кутиите и вдигнах чашите-мразех да е неподредено. Може да се каже, че бях маниачка на тема чистота. Върнах се отново при него и се разположих на креслото срещу Джей.
-Преди малко видях твоя снимка...беше с родителите си нали? Какво се е случило с тях?-погледнах го съчувствено. Може би се бърках, където не ми е работата, но наистина бях загрижена.
-Виж...ако е прекалено лично не е нужно да ми споделяш, каквото и да било.

Когато Сара ме попита за снимката, почувствах лека болка, но я преодолях и реших да споделя историята си на Сара:
-Това са, или по-скоро бяха биологичните ми родители, но ги загубих... Когато се върнах вкъщи от един купон ги заварих мъртви в локви кръв, а полицаите ме отведоха в дом за сираци, от където успях да избягам и сега, благодарение на осиновителя си, работя като журналист. Хиляди пъти ми казваха да изхвърля снимката, но сърце не ми даде да го направя, защото от малък съм сантиментален и трудно се разделям със спомените си. - погледнах снимката за пореден път, но реших да си спестя сълзите. Те нямаше да върнат родителите ми. Само споменът за тях им позволяваше да живеят, макар че от ден на ден ми липсваха все повече и повече. Инстинктивно прокарах ръка по лицето си и застанах в седнало положение. Сара помисли, че се забърква там където не й е работата:
-Благодаря, че попита... Аз просто... Сега като си припомням всичко това се чувствам някак различен... А и знам, че те са на място, на което е много по-хубаво... Но не искам да те натоварвам с моите драми... - казах притеснен, изчервявайки се леко. Просто нямах намерението да натоварвам и Сара... Осиновителите ми достатъчно търпяха всички вещи и снимки, които държах в стаята си, като ме заплашваха, че трябва да дойде ден, в който да ги изхвърлят ако не го направя сам.

-Може би не трябва да си слушаш...имам предвид-зарежи ги, това са твоите родители и никой не може да знае какво преживяваш, никой няма право да те кара да ги забравиш. Кой за Бога забравя родителите си?-ядосах се на осиновителите му, които сигурно са добри хора и са го казали в опит да му помогнат. Но той трябва да се справи сам, защото най-добре знае цената на загубата и жертвите, които е понесъл.
Поуспокоих се малко и заговорих с по-тих и мил тон:
-Ако кажа, че знам какво ти е ще излъжа. Ако кажа, че знам как да ти помогна-щете подведа. Затова се опитай да гледаш по-оптимистично на нещата. Обещаваш ли?
Може би бе твърде рано за обещания, но исках да съм сигурна, че няма да се самосъжалява цял живот. Може би бяхме различни по характера, имахме различни гледни точки, но дори и така-кой би си пропилял живота страдайки по отдавна загубените си родители.
Погледнах го съчувствено и казах:
-Те искат да си щастлив, затова не страдай толкова. Не ти казвам да ги забравиш, просто си спомняй за тях с усмивка.
-Та какво искаш да правим? Някакви идеи?

-Имам една доста интересна идея за забавление, но дали ще ти хареса? - хванах я за ръка и я заведох до прозореца. Погледнах навън и казах плахо:
-Обещавам да забравя самосъжалението си и да помня родителите си с усмивка, но за последен път искам да се върна в спомените си за тях. Като малък, те често ми позволяваха да излизам в дъжда и просто искам за последно да изживея този миг. - без да кажа и дума повече излязох навън и се затичах към двора на имението. Разтворих ръце и със затворени очи, вдигнах главата си нагоре. Усещах студения дъжд, който се разбиваше в лицето ми, но не ме интересуваше. Рискувах да настина, но изгарях от желание да направя нещо отдавна забравено. Толкова силно исках да го почувствам. Когато приключих, пристъпих плахо прага на вратата и казах на Сара:
-Моля те, разкажи ми нещо повече за теб. Имам предвид, би ли ми показала истинската Сара... Тази, която рядко се появява пред хората и предпочита да остане на заден план. - усмихнах се някак плахо, а онова ми тъповато изражение отново се появи на лицето ми... Държах се като... дори не ми се мислеше като какво се държа. Беше ми страшно приятно в компанията на Сара.

Е, истинската Сара прави спонтанни и съвсем немислими неща, като това, което бях намислила. Още когато ми разказа за родителите усетих, че ще станем добри приятели, иначе дори нямаше да се стигне дотук. Не бях мислила за нещо повече, не и толкова рано, затова това, което щях да направя щеше да бъде просто...така.
Затичах се до него и му се хвърлих отгоре. Погледнах го за миг и след това впих устни в неговите. Целувката беше кратка, лека, напълно отговаряща на това, което целях. Отделих се от него и весело се подсмихнах:
-Истниската Сара прави така. И още много неща, които ще разбереш по нататък-усмихнах се мистериозно, все още пред смаяното му изражение.
-Ей, езика ли си глътна...беше просто целувка-подкачих го и го дръпнах за ръката. И двамата бяхме мокри, дъждът постепенно намаляваше, но това не ни правеше сухи. Зачудих се какви мисли му минават през главата.

Сара тотално ме изненада с тази целувка. Дори не можах да се задържа на краката си. Когато мимолетния миг приключи, двамата се изправихме, а аз се засмях сконфузен и се обърнах към Сара:
-Ето, че отново сме вир-вода. И причината пак съм аз, защото те изкарах навън.... Хей, дъждът спря! - заключих аз доволен от себе си и помогнах на Сара да се изправи. Още преди да е успяла да направи каквото и да било, я вдигнах във въздуха и я завъртях. Засмях се и я пуснах да слезе на земята. От капучиното бях станал малко свръх активен и това се отрази на действията ми. Засмях се като малко невинно дете и казах на Сара:
-Е, дъждът вече го няма и не е необходимо да стоим вътре като заложници. Нека отидем някъде, където искаш... Просто избери къде и тръгваме. Не ми пука каква ще е дестинацията и на какво разстояние ще е. Просто ми кажи и веднага тръгвам. - засмях се и в радостта си направих серия от задни салта, като резултата разбира се беше лекичко главозамайване. Залитнах и паднах на земята. Резултатът - отново бурен смях.

-Ами не знам...отдавна не съм ходила на кино-леко му намекнах, при което и двамата изпаднахме в бурен смях. Всъщност беше истина-не бях ходила от два месеца и ми се искаше отново да вляза в крак с филмите-днес ще дават някаква романтична комедия, ако искаш да отидем. Остават....-погледнах си часовника-около два часа. Ще се прибереш и можеш да дойдеш да ме вземеш по-късно. Съгласен?
Набързо направих плана. Имах чувството, че раздавах заповеди, но това все пак бях аз и не изпитах кой знае какво притеснение, че така го командвах.
-Обаче първо трябва да сменим тези мокри дрехи и да изпием по едно хапче...нали знаеш..профилактично-засмях се и с танцова стъпка влязох в къщата. Оказа се, че имам още един мъжки панталон и блуза, затова отново му ги дадох, а аз се качих да ес преоблека. Навлякох някаква рокля, и без това времето беше повече от топло и си изсуших косата.
Когато слязох долу Джейсън го нямаше. Къде ли беше?
Отидох да проверя в хола и действително той беше там, полугол.
-О, съжалявам-сконфузено се извиних. Наистина трябва да придобия навика да чукам на вратите.

-Все пак местенцето е твое. Нормално е да не чукаш на вратата. - засмях се и се обърнах с лице към нея, също толкова сконфузен. Пък и ако беше дошла няколко минутки по-рано, със сигурност щеше да ме завари в по-кофти положение... Усмихнах се галантно и набързо нахлузих блузата, от което косата ми се разроши по един чудно странен начин. Направих леко тъповато изражение и присвих очи срещу Сара... В първия момент не можах да я позная. Беше прекрасна и неотразима... Просто си глътнах лексиката и граматиката и едвам успях да завържа един импровизиран комплимент, който се опитах да отправя към Сара и казах:
-Изглеждаш просто неотразимо. - усмихнах се и зачуден по какъв начин да стигнем до киното, попитах объркано:
-С кола или такси. - засмях се и си спомних, че всичките ми документи останаха в якето в банята. Изтичах до горе. За щастие якето бе изсъхнало, затова просто го облякох, небрежно вдигайки яката му и слязох при Сара:
-Госпожицата реши ли как ще се предвижим до киното? - попитах галантно и се усмихнах чаровно.

-Мерси за комплимента-усмихнах се чаровно. "Още малко и реверанс да бях направила" скастрих се наум. Не исках да си правя погрешни изводи и заключения, затова леко тръснах глава и го погледнах предизвикателно:
-С кола. Моята е в гаража. Мога да карам по-добре отколкото готвя-спокойно-успокоих го, защото май не му се нравеше идеята, че моите две леви ръце ще държат волана.
Излязохме навън и след две минути докарах колата. Милата, нуждаеше се от автомивка. Щеше да почака. Влязох вътре и приканих и Джейсън. Той се настани и потеглих. Имахме още време, затова не карах бързо.
-Къде да отидем? Имаме още предостатъчно време. Може да се разходим някъде..-започнах да изреждам възможности. Не бях забелязала кога е станало шест часа. с Джей времето летеше, макар да се познавахме..от днес.

Когато чух, че Сара изявява желание да седне зад волана, преосмислих решението си дали да се кача, но в крайна сметка се престраших. Качих се внимателно в превозното средство и седнах до шофьорското място. Не ми беше особено важно къде ще отида, важното беше, че компанията е невероятна. Усмихнах се отнесено и с едно леко глуповато изражение, се обърнах към Сара и казах:
-Отиваме където поискаш. Нямам претенции за дестинацията, нито за това какво ще правим... А ако решиш, че ти лазя по нервите, можеш просто да ме изриташ от колата и да отпрашиш с пълна газ... - засмях се и се подпрях на ръката си, загледан в нищото, когато колата изведнъж спря. Обърнах се към Сара и казах:
-Дай ми само секунда. Искам да видя какво става. - усмихнах се и излязох навън. Вдигнах капака на колата и след като установих проблема, с минимални усилия го отстраних. Върнах се обратно при Сара и казах:
-Фондация "Транспорт без граници"! Главният касиер на телефона. - засмях се и когато Сара потегли отново, казах:
-Може да отидем да се поразходим някъде или да похапнем в някой ресторант? Както решиш... - усмихнах се чаровно и се загледах далеч в нищото, където нощта простираше черния си воал и приласкаваше заблудените пътници да си починат.