Алеята на славата

Момичето погледна към телефона си с пълен от, изглежда, подчти никаква надежда, или поне тя бе в минимални проценти. Имах чувството, че зам какво й е без дори да ми е споделяла каквото и да е.
Знаех, че има намесен някой тъпак в тази история.
-Разбира се-приех поканата с престорена усмивка

Все още не бях в състояние да мисля нормално. Това, което ми се беше случило през изминалите няколко месеца не ми даваше покой. Ходех на партитата, които организирах, но само, за да отчета присъствие. Забавлението и насладата от тях се бяха изпарили. По цял ден си стоях вкъщи и готвех - единственото нещо, което ме успокояваше, или пък работех във фирмата до късно вечер. Все пак ми трябваше нещо, което да отвлича мислите ми от случилото се. Никога не се бях замисляла, че с Вон може да скъсаме. Бяхме толкова щастливи, но след като той замина просто нямаше смисъл да поддържаме връзка от разстояние. И оттогава започна тежкият ми период. В началото всяка вечер бях в някой клуб и се натисках с ралични момчета, мислейки си, че това е правилно. След това, обаче, сякаш се осъзнах и спрях да го правя и се задълбочих изцяло в работата си или над печката.
Денят беше слънчев и аз, както винаги вървях по така наречената Алея на славата по път за работа. Вървях с нормално темпо и от време на време отпивах от кафето си. За пръв път от седмици се бях постарала да се понаглася малко. Бях сравнително разсеяна и както винаги се заглеждах във витрините на магазините или в преминаващите по булеварда коли. Докато премествах погледа си от едно кабрио към един магазин за обувки, погледът ми рязко се спря и аз замръзнах на едно място.
Краката ми, ръцете ми, изобщо цялото ми тяло беше изтръпнало. Не можех да повяярвам на онова, което виждах. Пред мен, на около пет метра разстояние стоеше той - причината за тежкия ми период, Вон. За момент, силно пожелах да му се хвърля на врата и да го целуна, но не просто не можех да мръдна дори и мускул от скованото ми тяло.

Гост

Последните няколко месеца бяха наистина доста странни за мен. Преместих се в Лондон,където прекарах почти цялото време. Там аз продължавах да уча моето висше образование. Оставаше ми една година. В последната година имахме някаква екскурзия до Лос Анджелис. Града,в който прекарах толкова време. Грава,в който имах толкова хубави спомени. Наистина ми беше много приятно в Лос Анджелис,но просто трябваше да замина за доброто на всички.
Спомням си,че тук оставих едно чаровно момиче,което обичах ужасно много. Сега нещата бяха други,преди да кацна в Лос Анджелис,Тина - момичето,с което излизах в продължение на няколко месеца,ме заряза заради най - добрия ми приятел. Такива бяха нещата.
Слязох от самолета и всички започнахме нашата обиколка. Имаше толкова много неща,които трябваше да видя. Разхождах се по булевард "Холивуд",когато от другата страна на улицата видях момичето,на което отдадох сърцето си - Никол Стюарт. Този път ми изглеждаше много по - различна,сякаш помъдряла и станала по - красива. Е,и преди си беше хубава,но сега беше определено голяма красавица.
Не знаех какво да правя. Инстинктивно аз тръгнах към нея,без дори да се огледам и за малко една кола щеше да ме замаже за земята. И най - после бях срещу нея. На една - две крачки разстояние.
-Здрасти. - успях да кажа и се усмихнах.

Сърцето ми туптеше с всичка сила, а мозъкът ми работеше на пълни обороти. Какво трябваше да правя? Той вече пресичаше улицата и идваше към мен. С този човек имах най-хубавите моменти в живота си. С чиста съвест можех да заявя, че той беше първата ми истинска любов. Много хора ни казваха, че сме родени един за друг и не трябва да се разделяме. Но явно съдбата имаше друго мнение по въпроса. Той замина за Лондон, за да завърши висшето си образование, без да ме предупреди. Малко след това дочух, че излизал с някакво друго момиче. Тогава бях на прага на истинска депресия. Мислех си, "Какво толкова съм му направила, че да постъпва той с мен по този начин?", но отговор на въпроса си така и не намирах.
Сега, той вече беше почти до мен и аз не знаех какво да му кажа. За моя радост, той първи ме поздрави най-приятелски. Точно от този приятелски поздрав ме заболя много. Може би това беше знак да не очаквам нищо повече от приятелски чувства отсега нататък. Казах си, че трябва да съм силна и с малко дрезгав глас казах:
- Здравей! - а после допълних с лека усмивка - Отдавна не сме се виждали - продължих аз тихо и забих поглед в земята.
Той се намираше съвсем близо до мен и в този миг аз изгарях от желание пак да бъдем старите Вон и Никол, които не ги интересува нищо, освен това да са заедно.

Гост

Щом я погледнах в очите,всичко останало нямаше никакво значение. Останалите хора от нашата групичка започнаха да ме гледат някак странно,а аз просто се усмихнах и им направих знак да продължават без мен. Те знаеха,че познавам града,затова ме оставиха да си поговоря с Никол насаме. Усмихнах се и се приближих малко към нея.
Преди няколко месеца давах всичко за нея,а сега аз я бях заменил за някакво момиче от Лондон. Наистина ми беше много трудно да гледам Никол в очите,защото знаех,че тя трябва да ми се сърди за всичко,което направих,и имаше пълното право.
Исках всичко да си е както преди. Отново да станем старите Никол и Вон,да излизаме,да се забавляваме и нищо друго да не ни интересува. Телефона ми изввъня. По мелодията разбрах,че това беше моята бивша приятелка,но нямаше да 'и отговоря. Вече не ми пукаше за нея,пукаше ми само и единствено за Никол.
Толкова много неща трябваше да си кажем. Исках да 'и споделя за всичките ми премеждия в Лондон. Как едно момиче се опита да си измисли,че е бременно от мен само за да остана с нея. Как застреляха учителя ми по Биология пред очите ми,а след това се опитаха да засрелят и мен. Толкова много драми,а не можех да ги споделя с единственото момиче,което не беше разбило сърцето ми и не ме беше зарязало. Ако искаме да сме точни,само тя не ме заряза. Още докато бях в Лос Анджелис цели три момичета ме зарязаха,а сега момичето,с което бях до преди няколко дни също ме заряза. Всички бяха едни и същи,но не и Никол. Тя беше различна. Тя беше единствена и сега установих,колко много съм загубил,като заминах за Лондон да гоня мечтите си и да се натискам с момиче,което дори не ме е обичало.
-Да. - съгласих се с нея и се огледах. - Хубаво е отново да се завърна в Лос Анджелис. - обесних 'и.
За момент исках да я прегърна,да я целуна и всичко да си стане като преди,но силно се съмнявах тя все още да ме обича.

Той сякаш забеляза колко много се измъчвам. А аз правех неимоверни усилия за няколко неща - да не му кажа колко много го обичам и как не искам да се връща в Лондон и да не се разплача като малко дете по средата на едно от най-известните места в Лос Анджелис. Забелязах, че Вон е с групичка хора, като че ли беше на екскурзия. Като се замсилих, имаше логика да е на екскурзия тук, предвид обстоятелствата, че живееше на друг контитент. Все оше не смеех да го погледна в очите, но бяхме толкова време заедно, че се бях научила да разбирам какво му е само докато се навъртам около него и сега можех да позная, че и на него му беше трудно да се сдържи и да не каже нещо.
Най-накрая се престраших и погледнах в очите му - бяха същите, но изпълнени с болка. Това ги правеше някак по-различни. Имаше толкова много неща, които исках да му кажа - колко много ми липсваше и как се надявах всеки ден да чуя някаква вест от него. Сега, когато се видяхме, аз не получих нищо повече от "Здравей", което беше достатъчно, за да мисля, че всичко между нас е приключило. И все пак, все още се надявах на някаква искрица надежда, някакъв знак, който да ми покаже, че имаме шанс заедно.
Не знаех дали той се среща с някоя. Самата мисъл за това ме изпълваше с ужас. Без да се усетя, една сълза падна по лявата ми буза, но той я забеляза. Не знам защо, но направих още една крачка към него и дистанцията помежду ни вече беше изключително малка. Толкова много го обичах, но нямах представа дали той го знае.

Гост

Малкото време,което прекарах с нея ми се стори прекалено тягосно и много неловко. Не знае какво следва сега. Дали щяхме да се обърнем с гръб и всеки да тръгне по своя си път,както беше преди.
Погледнах я узадъчено и се усмихнах накриво. Трябваше да направя нещо. Нямаше да я гледам как се отдалечава от мен. Сега я намерих и ще се опитам да не я пускам. Никога.
Приближих се още малко към нея. Отместих погледа си настрани. Защо трябваше да е толкова трудно?
Каквото и да кажех щеше да звучи прекалено изкуствено,защото знаех,че тя ми е бясна и нямаше да приеме каквото и да кажа. Направих още една крачка. Сега определено бяхме много близо.
- Как си? - успях да я попитам и усетих,че съм прекалено близо,затова реших да се отдръпна преди да е станало прекалено късно за каквото и да е. - Как върви...живота ти? - зададох следващия въпрос,този път с повече смелост от предишния въпрос.
Направих още една крачка назад и се усмихнах. Не исках да бъда прекалено близо до нея. Ами ако е загубила всичките си чувства към мен?
Ако сега имаше някой друг?
Когато отново я погледнах вече бях сигурен,че съм прекалено далеч. Щом така трябваше,така щеше да е.

Той се доближи още по-близо до мен и сърцето ми достигна максималната си скорост на биене. Не знаех дали ще съм жива, ако продължи така бясно да бие с гърдите ми. Ситуацията беше неловка. Никой не знаеше какво да каже, нито как да извърти разговора. Само миг по-късно, Вон се отдръпна от мен и аз почти рухнах в земята. Той ме познаваше. Знеше, че чувства, които бяха подхранвани с години не можеха да се загубят толкова лесно. Но защо не ми даваше никакъв знак? Поне нещо малко, за което да се хвана...
И в неговите очи се четеше тъга, но не толкова голяма, колкото беше моята в момента. Той отстъпи още малко назад, а след това ми се усмихна и ме попита как съм и как върви живота ми. Единственото, коет направих бе, да се изсмея тихо, някакси иронично. Как смееше да ме пита такова нещо, при положение, че знаеше, че бях в Ада, докато го нямаше? Трябваше да събера смелост, защото ако не се изясним, никога нямаше да разберем, че и двамата все още имаме чувства. Поех си дълбоко дъх и започнах:
- Виж, Вон, не искам да увъртам и да се задоволяваме само с единични въпроси. През времето, когато те нямаше не знам как съм живяла изобщо. Да, виновен си, че не ми се обади и че ме напусна така - гласът ми беше станал по-силен и сълзите избиваха в очите ми - Но ти знаеш, че аз винаги ще те обичам и никога не мога да съм ти бясна за каквото и да било. И тази... тази дистанция, която е в момента между нас ме убива.
Дишането ми беше тежко и не знаех какво ще ми отговори. Имаше два варианта - да се съберем, или да ме отхвърли тотално. Вече не го и виждах заради сълзите, напълнили очите ми.

Гост

Докато се опитвах да направя нещо,тя започна да говори. Стоях и я слушах. Беше ми много интересно какво ще каже и да си призная наистина останах изненадан след думите,които ми каза. Приближих се малко към нея,след което тя продължи да говори. Тя ми каза,че винаги ще ме обича и не може да ми бъде бясна за каквото и да е. Това ми се струваше прекалено емоционално от всякога. Приближих се още малко.
-Аз също не искам да се държим на дистанция. - започнах да говоря бавно и направих още една крачка. - Когато напуснах града мислех само и единствено за теб. Може би,когато отидох в Лондон се разведрих малко,но и тогава и сега не спирам да мисля за едно единствено нещо. - продължих като прокарах ръка през косата си.
Така ли ми се струваше,или започнах да се изчервявам и потя. Огледах се. В момента нямаше какво да ми привлече вниманието,но се загледах в едно куче,което тичаше спокойно по улицата. След него тичаше един човек,предполагам стопанина му. Двамата се гонеха дълго време и накрая малкото кученце беше заловено и вързано за каишката. Отново се обърнах към Никол със замислено изражение.
-Никога не биваше да заминавам и да те оставям. - казах внезапно и се усмихнах загадъчно. - Защото където и да отида,ти ще си единствената за мен,единствената. - допълних.
Наведох се леко към нея и слях устните ни в сладка и драматична целувка. Това беше просто едно инстинктивно движение. Хареса ми страшно много. Целувката беше толкова хубава и сладка. Копнеех за нея от много време. Само и единствено Никол можеше да ме накара да се чувствам добре,когато се целувам. Хубавата целувка се превърха в плаха,а след това и в малко груба. Отлепих устните си и я погледнах изненадано. Целувката беше кратка,и дори да беше последната ми целувка,аз отново щях да се радвам,защото успях да целуна Никол.
След края на целувката аз започнах да се притеснявам за това,че може да има гадже,което да тръгне след мен и да се опита да ме набие или нещо от тоя сорт.
-Извинявай. - казах 'и тихо аз. Наистина се държах идиотски и не трябваше да го правя. Всъщност аз бях с Никол преди това,така че нашата любов си беше по - силна. - Всъщнст не съжалявам,че те целунах. - започнах внезапно. - Бих го направил отново и отново,без да ми мигне окото,защото винаги ще те обичам. - засмях се мило.
По объркания 'и поглед разбрах,че е доста объркана и учудена,затова се наклоних и долепих устните си в нейните. Отново.

След като приключих с речта си цялата треперех. Не се бях усетила, че говоря на малко по-висок глас и сега доста хора ни зяпаха, любопитни да научат каква ще е развръзката на историята. Но на мен не ми пукаше дали хората ме гледат, или си шушукат нещо. Исках само едноо единствено нещо в този миг и то стоеше през мен.
Вон ме изслуша без да ме прекъсне, а след това поде той. Каза ми, че е мислел за мен през цялото време. Докато говореше, страните му се зачервиха. Не знаех дали трябваше, но му вярвах най-искрено. Нещо вътре в мен ми подксазваше, че не ме лъже и че наистина е така.
- Където и да отида, ти ще си единствената за мен - завърши той и аз вече се тресях цялата от напрежение.
Това беше най-хубавото нещо, което чух от месеци насам. Нищо не ме бе зарадвало толкова, колкото тези думи. Но последвалата страстна целувка измести това чувство и го замени с по-силно. Първоначално целувката бе плаха, но след това стана страстна и груба - сякаш последната, която ще имаме през живота си. Докато се целувахме всички сълзи, които се бяха насъбрали в очите ми паднаха по бузите ми. След като приключихме с целувката, той ми се извини, но веднага след това допълни, че би го правил отново и отново. Последва още една кратка целувка, а след това се гушнахме. Не исках никога да ме пуска. Знаех, че е с нещо като група, но все пка исках да го попитам.
- Искаш ли да дойдеш у нас, да си починеш и да... си поговорим? - казах му аз, а след това го целунах страстно.

Гост

Най - после всичко се нареди. Бях много доволен от развитието на действията и това,че отново бяхме заедно,дори и за кратко. Отделих се за момент от нея и се усмихнах.
Все още не бях дошъл в Лос Анджелис за постоянно,все пак трябваше да се върна в Лондон,а това нямаше да се отрази много добре на Никол. Приближих се малко към нея и я целунах отново,но този път сякаш тази целувка беше като за довиждане или нещо подобно. Не знаех,че мога да влагам такова чувство в целувките си,но се надявах и тя да е разбрала и усетила това,което почувствах аз.
-Ше можеш ли да звемеш и още 38 души с мен,когато отидем у вас? - попитах я и се засмях силно. - Аз трябва да се върна при компанията ми и после отново да се върна в Лондон. - обесних 'и и сведох глава,защото това,което предстоеше не беше много хубаво. - Ще се върна до месец и без това скоро ще свърши годината,така че се надявам да успееш да ме изчакаш. - допълних и се отдръпнах. - Ще се върна,няма да те забравя.... - започнах аз с леко тъжно изражение. - И все още ти имам номера,ще се чуваме и няма да спираме да потдържаме връзка. - казах накрая. - Чао. - казах 'и и бавно започнах да крача,като бръкнах в баницата си,за да проверя къде беше книжката ми с маршрута. Извадих я и се насочих към музея на мадам Тюсо,защото там в момента се намираше групичката.
Нямаше да спра да мисля за Никол,не и след като вече 'и бях обещал да се върна.

» Алеята с пейките
» Алеята с пейките
» Алеята с изглед към плажа
» Алеята пред парка
» Алеята пред парка