Първа класа.

Настаних се на мястото си с въздишка и лека усмивка на уста. Представих си се отстрани – ухилен като дете, радващо се на шарени бонбонки... Или по-скоро като маймуна, кефеща се на разноцветни стъкълца. Но то си беше за кеф, бях в първата гласа, все пак. Никога не бях пътувал в първа класа и, макар да ми беше доста удобно, се чувствах много странно. Това изобщо не беше нещо, на което бях свикнал. Начина ми на живот не струваше, затова се чувствах странно в компанията на лукса... Явно скитосването нагоре-надолу без задържане на едно място, постоянната опасност и спането по изоставени къщи и фабрики, си казваха тежката дума.

Огледах се за Анабел, чудейки се къде ли изчезна, когато пред мен изскочи усмихната руса стюардеса с дълги крака и любезна усмивка.

- Искате ли нещо за пиене, сър?

- Да... Една минерална вода, моля.

Тя отиде за изпълни поръчката ми. Макар че ми се пиеше уиски, си поръчах вода. Знаех ги аз тези гадни номерца... Искаха да те напият, та в случай на някакъв инцидент да си неадекватен и да не разбереш какво точно се случва. Което си беше доста хитър ход, но при мен нямаше да мине. Предпочитах да съм напълно в кондиция, ако щях да умирам по този начин...

... Трябваше да спра с конспиративните теории.

- Ако има турбуленция, ще се самоубия - засмях се. - Мразя това.

Но все пак не закопчах колана си. Дразнеше ме. Освен турбуленции, мразех и колани. Всякакви видове колани - от такива за панталони до такива за връзване на истерични луди индивиди със склонности да ритат задниците на болничния персонал. Хм, последното може би не беше особено приятно.

Извърнах се към Анабел, оглеждайки я от глава до пети, или доколкото това беше възможно в седнало положение.

- Аз съм долу-горе добре. Ще оживея - засмях се, след това смехът ми се снижи до лека усмивка. - Ти как си? Впрочем, изглеждаш прекрасно.

- Завързани са. Да не повярва човек. - засмях се.

Онова гадно безсъние бе спряло да ме тормози и вече спях спокойно. Но тази нощ отново не бях могъл да заспя. Или по-скоро – само се унисах леко и след това се събуждах, сякаш някой ме бе полял с кофа студена вода. Мисълта, че ще бъда в първата класа, определено бе достатъчно... хм... странна, че да ме държи буден цяла нощ. По принцип никак не си падах по лукса, бях по-апатичен и небрежен човек, обаче се оказа, че не е толкова зле, колкото очаквах да бъде. Даже си беше супер, като изключим факта, че не можех да свикна. За Анабел явно не беше нищо ново, защото изглеждаше напълно спокойна, докато аз не можех да си намеря място. Направо й завиждах за хладнокръвието.

След малко цъфна стюардесата с минералната вода, която изпих почти цялата от първия път, опитвайки се да потуша жаждата си. И тогава разбрах какво ме побъркваше – самолети. Сякаш не бях летял преди, ха...

- Обещавам, че ще те спасявам, ако някой луд маниак ти налети – усмихнах се и подръпнах яката на сакото си – дреха, която бях обличал само един единствен път през живота си, и то за да си отмъстя на един управител на ресторант, в който се провеждаше бал с дрескод... Не обичах официалните дрехи, но тогава нямаше да ме пуснат, ако не съм облечен подобаващо. - Всъщност, как можеш да си толкова спокойна?...

Усмихнах се с престорена самодоволност:

- Аз съм роден джентълмен.

В някой друг живот може би щях да бъда добър актьор. От калибъра на Анабел, може би. Можех да лъжа достатъчно убедително, че да кажа на някой, че слънцето е триъгълно и да ми повярва. А това беше цялата философия на актьорската игра, нали?... Като изключим другите неща като техники на дишане, логически ударения, паузи и ясна дикция, да лъжеш убедително бе най-важното нещо, за да си добър актьор. Колкото по-убедително лъжеш, толкова повече ти пляскат. Умозаключение след лични наблюдения.

- Изглеждаш ми спокойна, въпреки че мога да се обзаложа, че не си – казах след малко. По устните ми играеше съвсем лека усмивка, тип Мона Лиза. – Ако се разбием, най-вероятно ще умрем. Нищо особено.

Предположих, че това прозвуча наистина депресиращо, но такава си беше истината. Не ме беше страх от смъртта и определено не й се противопоставях – бях се изправял лице в лице с нея толкова много пъти, че вече бях свикнал да пресичам по улиците без да се оглеждам и без страх да очаквам някой да ме блъсне. Обаче на никой не му стискаше да го направи, всички бяха прекалено големи егоисти.

- Както и да е, мисля, че нищо няма да се случи - потупах я по коляното окуражително, без и аз самият да съм особено сигурен в думите си.

- Извинявай, не исках да го кажа – усмивката ми се стопи, щом Анабел се разстрои. Не очаквах да приеме думите ми толкова навътре, но не смятах да се оправдавам. Трябваше да се съобразя с това, че говорех пълни глупости на едно младо момиче, което го очакваше нещо толкова голямо като това в Кан и определено не беше спокойно; ама кой да мисли?... Не можех да се похваля с тактичност и съобразителност, това го знаеше всеки мой познат.

Изведнъж самолета се разтресе и усетих как ръката на Анабел се вкопчи в моята със сила, каквато никога не бях подозирал, че може да притежава едно седемнайсет годишно момиче.

- Спокойно, само турбуленция – стиснах ръката й и се усмихнах нервно. – А и се съмнявам, че съм предизвикал съдбата по някакъв начин. Тя е прекалено егоистична, че да се занимава с мен – засмях се, опитвайки се да разчупя обстановката. Ан изглеждаше доста уплашена, затова не смятах да я плаша повече с безмозъчната си житейска философия.

Тя явно се паникьоса и аз обгърнах ръце около нея, опитвайки се да я успокоя. Това беше мисия невъзможна, защото хората започнаха да създават такава какафония, че едва можехме да се чуем един друг. Писък прониза въздуха. Някаква жена беше видяла горящия двигател и пищеше истерично, махайки с ръце.

Бях свикнал да мисля хладнокръвно в екстремни ситуации, но сега нищо не ми идваше наум освен предпазните колани. Закопчах своя и се опитах да надвикам суматохата:

- Закопчай си колана!

Прозвуча гласът на един от пилотите, но аз специално нищо не му разбрах, за другите не знаех и слабо ме вълнуваше. Изведнъж пред лицата на всички паднаха кислородни маски. Бях прекалено шокиран, за да мисля за проклетите конспиративни теории, и просто се възползвах от това, като дръпнах другата маска за Анабел. Трябваше да се успокои. Каквото и да се случва, трябваше да сме спокойни. Положението ставаше все по-зле и по-зле и ме накара наистина да се замисля... бях ли предизвикал съдбата вдействителност?

- Да, добра идея – измънках, щом се отървах от кислородната маска, и побързах да откопчая колана. Мразех колани, а след случилото се вече ги ненавиждах. Всъщност, вече официално мразех самолети и никога повече нямаше да се кача на самолет, дори животът ми да зависеше от това. Експертите спокойно можеха да си *цензура* проклетите статистики за самолетни катастрофи в *цензура*.

И представа си нямах къде сме, но не ме и интересуваше особено. Току що преживях самолетна катастрофа и, което беше по-странно, шокът дойде след като най-лошото премина. Бях на ръба на истерията и изгарях от желание да крещя и да си късам косите чак когато се бяхме приземили и бяхме вече в безопасност. Анабел сигурно... Бях забравил за Анабел. Разтърках слепоочия и се огледах за нея. Определено сега трябваше да е по-спокойна, макар и да имаше голяма вероятност да закъснее (или изобщо да не отиде) за Кан.

- Разбихме се... – смънках под носа си ниско. Казано на глас звучеше страшно откачено. Фиксирах с поглед Ан и тръгнах към нея, подтичвайки. – Добре ли си? – попитах я.

Renesmee написа:

Зачудих се как може да има такива хора като това момче. По такъв отвратителен начин да се подиграват с другите. Всичко отстрани изглежда на всички много лесно. В повечето случаи хулиганите се подиграват на останалите как изглеждат, дали са пълни или имат по лицето си акне, но те някога поглеждали ли са се в огледалото. Виждали ли са колко са грозни не външно, а вътрешно? Лицата им загрозени от злоба. Аз също понякога се държах като тези хора, преди малко бях станала част от този слой хора и се засрамих от себе си. Не биваше да обиждам това момче, с какво ми беше виновно? Да нарушаваше правилата, но аз не съм Бог и не мога да го съдя.
- И ти ли пътуваш към Кан?
Повдигнах веждите си аз, а момчето ми кимна утвърдително. Толкова беше странно, зачудих се дали пък е някоя изгряваща сега звезда.
- Да не би да си някоя наскоро изгряла звезда?
Попитах го директно, но вече и двамата изпускахме полета си. Без да дочакам отговаря на момчето се спуснах към самолета. Нямах време за празник приказки, още повече с човек като него, който е без капка възпитание.

Оказа се, че и момичето било към Кан. Е явно следващата ни случайна "среща" щеше да се проведе в самолета, колко банално. Беше като в някой стар романтичен филм в който двама непознати, които се дразнят се оказва, че пътуват заедно или пък както в повечето филми винаги са в една посока, да то е все едно и също де.
- Да не би да си някоя наскоро изгряла звезда? - попита ме момичето и аз се засмях доста звучно. Честно казано дори не харесвах "звездите" както всички ги наричаха. На големия и малкия екран изглеждат толкова скромни и обикновени, но всъщност егото и самоувереността им е в повече. И почти всичките бяха едни скалъпени и клиширани задници, да не забравим, че бяха адски предсказуеми.
- Хах не! Придружавам един приятел и сестра си и в същото време се опитвам да избягам от Лос Анджелис. - усмихнах се криво и в следващия момент се обърнах към момичето и я погледнах някак...странно.
- Ами ти? И ти ли си някоя от онези така наречени "звезди"? Не ми се вярва да отиваш в Кан, защото предпочиташ да родиш в чужбина! - намигнах й, и повдигнах едната си вежда.
Само минути по - късно бях стигнал до гишето за билетите, а там най - спокойно ми казаха, че всички места са заети. Не всъщност имало някакво свободно в първа класа и веднага като чух първа класа се смръщих, но алтернативата беше да чакам следващият полет, който беше чак след осем часа. Определено трябваше да преодолея ненавистта си към всичките онези егоцентрични и лицемерни особи, щом щях да пътувам с тях няколко часа. Взех билета и тръгнах към самолета, и когато с момичето се качихме в самолета се запътих към мястото си, усещайки че брюнетката вървеше точно зад мен и когато се настаних на седалката тя зае точно тази до мен.
- О сериозно ли!? Колко прекрасно, очевидно ни чакат няколко "вълшебни" часа заедно. - не спирах да се държа като кретен, но вече не ме интересуваше много - много.