Парк "St.Jame's"

- Не спокойно...тъкмо си тръгвах! - казах Ейв. - Мислех да посетя някой бар. Искаш ли да дойдеш?- една дяволита усмивка заигра на лицето 'и. Алкохол, момчета, още алкохол...какво по - хубаво от това!?
"Алкохол, момчета, още алкохол...какво по-хубаво от това" повторих си наум и тогава казах:
- Добре нямам нищо против...но...трябва първо да се преоблека- казах и 'и посочих как съм облечена.
Бях облечена спортно, с къси гащи и едно потниче, не можех да се почвя точно в този вид.
- А и трябва да се изкъпя. - допълних и 'и се усмихнах. Искаш ли да дойдеш с мен до нас?

Не можеше да повярва. Бе блокирал. Тотално. Не намираше вдъхновение дори и в страите детективски филми, които незнайно как бе изкопал в местната библиотека, предвид че в подобна сграда се очакваше да има не филми, а книги. Но нека не се отклоняваме от темата.
Всичко сякаш бе придобило досаден и скучен сив цвят, хилейки се злорадо в лицето на Дрейк и докарвайки му страхотно главоболие: Ние сме велики и един аспирин няма да те спаси...
Ала краченето насам-натам, без цел бе научно тестван и доказан метод, който малко или много успяваше да помогне в борбата със "Злите сили".
Крайниците, които Дрейк притежаваше спокойно можеха да се нарекат разумни крака. Притежаваха собствено становище относно всички въпроси и правеха каквото си поискат, сякаш разполагаха със собствен мозък.
Но нашият герой нямаше нищо против. Та нали точно това бе спасителното въже, появило се в последният момент, издърпващо го от бездната на "Великото отчаяние".
"Гледай къде вървиш!" крещеше всичко около него. Но Дрейк осъзна колко са прави въображаемите говорещи дървета твърде късно.
Е, все пак достатъчно на време, за откачалка.
- Съжалявам... Добре ли сте? - Женски глас потвърди неочакваната среща на познатата ни откачалка с непознатото момиче.
Дрейк побърза да се окопити и тръсна глава, зарязвайки мисловните брътвежи някъде назад в съзнанието си.
- Ъ, аз, да, благодаря.. Но не мога да кажа същото за сладоледа ви - размърда весело вежди и хвърли бърз поглед към размазаната шоколадова маса на земята. - Хм, сега се чувствам виновен за дето го съборих - заговори отново и се усмихна вяло.

- Ще се брои ли за реванш, ако ти купя нов? - Дрейк се засмя, поклащайки глава - Но ще трябва да се довлечем до края на парка, мисля че там щанда е отворен - уточни и кимна с глава към алеята, водеща към по-далечната част на "St.Jame's".
Но все пак говореше сериозно. Знаеше какво е да ти отмъкнат нещо вкусно и .. шоколадово изпод носа.
Самият той помнеше как когато беше надушил огромен шоколадов кекс в една от богаташките къщи,чиито градини ходеше да прекопава преди много години, се бе втурнал през глава, тикайки муцуната си в сладкото изкушение. И щом собствениците на въпросния кекс се бяха появили дружно го изритаха, оставяйки го с намацана с шоколад уста и тъжно изражение.
Тръсна глава. Знаеше че не е нито времето, нито мястото за подобни дълбоки размисли.
- Е?

* Извинявам се че е кратко

Денят беше прекрасен и Мария не можеше да устои на изкушението да се разходи в парка. Обичаше слънцето и дори фактът, че доста от жителите на Лос Анджелис бягаха от жегите под дърветата, не я спираше да ги последва. С книга под мишница тя търсеше свободна пейка, само че такава наоколо нямаше. Под всяко дръвче се беше настанила някоя майка с детска количка или баба, излязла на въздух.
"Нощните птички не се навъртат наоколо." - помисли си певицата, оглеждайки идиличната картинка, характерна за всеки американски град по обед. В това време на деня някой посетител би си помислил, че дори ложата на богатите и известните е съвсем обикновено място. Да, ама не. Просто скандалните личности спяха непробудно след тежка нощ.
Мария вече се беше отказала да търси совободна пейка. Такава просто нямаше да намери. Тя разтвори книгата си и заби нос в нея, поглеждайки от време на време асфалта, по който стъпваше. Разминаваше се с хората като по чудо и по-скоро разчиташе на тяхната бдителност, от колкото на своята. Крачката й значително се забави, а вниманието й беше почти изцяло погълнато от текста на "Изгубеният символ".

Тъкмо дойдох в градът и реших да го поразгледам.Облякох се спортно и излязох навън.Времето беше прекрасно.Слънцето огряваше дори и най - тъмните части.Взех си I - poda и бързо пуснах една песен.Купих си една минерална вода и тръгнах на джогинг.Влязох в някакъв парк.Вътре беше слънчево и прохладно.Децата се гонеха около фонтаните и пищяха,и се пръскаха с вода.Изведнъж се отнесох на някъде и се блъснах в някого.Беше едно момиче.Тя изпусна книгата си.Погледнах към момичето,което бях блъснала и казах:
- Много съжалявам!
Наведох се като взех книгата й и й я подадох.
- Бях се отнесла..извинявай още веднъж.

- Мисля, че аз съм тази, която се е отнесла. - отвърна с усмивка Мария и посочи с пръст заглавието на книгата, след като я пое от ръцете на непознатата.
- Добре ли си? - попита русокоската и погледът й стана някак виновен. Винаги, когато четеше в движение, се блъскаше в някого, спеваше се в колче, бордюр, камък, издадена плочка или пък се случваше нещо друго, което неминуемо водеше до нараняване. Някой ден може би певицата щеше да се отучи от този си вреден навик, който освен че може да предизвика инциденти, не е полезен и за очите.

Погледнах я и казах:
- Май и двете сме се отнесли..
Засмях се леко.
После момичето ме попита дали съм добре.Усмихнах й се дружелюбно и казах:
- Да добре съм..
- Ами вие?
Огледах я от глава до пети за някакви наранявания.
- Между другото аз съм Елена.
Усмихнах й се и подадох ръка.

- Мария, приятно ми е. - каза певицата и се здрависа с Елена.
- Аз също съм добре.
Мария се замисли малко и се усмихна. Беше си намерила компания за разходка в парка. Четенето явно нямаше да й се получи на такова пренаселено място. Малко нови запознанства в града щяха да са й от полза. Все пак беше пристигнала наскоро и трябваше тепърва да създава връзки, пък и това момиче изглеждаше приятно.
- Обичате ли да четете? - малко странно, но необходимо превключване от "ти" на "вие".

Тя хвана ръката ми,усмихнах се и казах:
- И на мен.
Усмихнах се широко.
Изглеждаше ми много приятно и дружелюбно момиче.След малко тя ме попита дали обичам да чета.Погледнах я и казах усмихнато:
- Да..
Усмивката ми не слизаше от устата ми.

"Я стига с Вие-то." - помисли си Мария и показа корицата на книгата която носеше.
- Чела ли си я? - попита певицата.
В Лос Анджелис повечето звездички не бяха виждали книга през живота си и в главата им бяха само мускули и силиконови гърди. елена не приличаше на известна личност, или поне не на утвърдена такава. В този град всеки беше потенциален актьор или актриса. Може би пък беше манекенка, която се опитваше да се направи на умна, четейки Пауло Коелю? Не че авторът беше лош, дори напротив. Просто прекалено много кухи лейки парадираха с любов към езотеричната му литература без изобщо да разбират съдържанието й.

Погледнах към заглавието на книгата и казах:
- Не..
Загледах се в заглавието.
- Предполагам,че е хубава..
Усмихнах й се.
- Трябва някой път да я прочета!
Засмях се леко.

- Ако харесваш криминални четива, ще ти хареса.
мария хвана дебелото томче под мишница и затули поглед с ръка. Слънцето й светеше в очите и вече започваше да я дразни. Залязваше, а известното парти на Линдзи Лоън, известно на всички популярни личности, скоро щеше да започне. Мария принципно не искаше да ходи на него, защото тези типове купони не й бяха по вкуса. Все пак по някое време можеше да намине неканена с някакъв набързо скалъпен подарък за момиче, което изобщо не познаваше.

Подсмихнах се и казах:
- Определено ще я прочета!
Усмихнах се леко.
Погледнах за момент към слънцето,което опитваше да се промуши през дърветата.Погледнах към момичето и казах:
- Какво ще кажеш за една разходка?
Усмихнах й се.

Една разходка щеше да ми се отрази добре. Въпреки големината си този град понякога, можеше сериозно да те задуши. Маже би една разходка в парка щеше да ми дойде добре. Никога не съм очаквала, че този град така ще изпие силите ми. Толкова беше трудно всичко, а на всичкото отгоре не можех да си намеря и работа. Не знам как щях да се справя с всичко това. Когато вече бях в парка се огледах за свободна пейка, но такава разбираше нямаше. Имаше една, на която седеше само едно момиче, затова се приближих към нея:
- Нещо против да седна при теб? - казах й аз като се усмихнах.

Седнах на пейката. Мъжкия инстинкт в мен се обади и огледах момичето. Беше хубава, но очевидно нещо я притесняваше или може би пък на мен така ми струва. Всъщност съм почти убеден, че е така. Явно живота тук не измъчваше само мен. Добре сега пък ми беше някак неловко. Реших да се предствя и да намеря поне един познат в този град.
- Аз съм Майкъл..- представих се аз и подадох ръка.- Знам че съм досаден и изобщо не ми влиза в работата, но изглеждаш притеснена. Мога ли да помогна с нещо ?

Хмм неловко. Не бях изобщо наясно с тези среди, което обясняваше факта, че не знам коя е. Но наистина се чувствах неловко. Погледнато реално не би трябвало да се учудвам. Тук в този град всеки втори всеки втори е известна личност било то в светлината на прожекторите или точно зад нея.
-Как успя да забравиш за момент каква си ?- беше си трудно при положение, че всички се вторачват в теб.- Предполагам че ако бях на твое място никога нямаше да мога да свикна с тези погледи, които се вторачват в мен.