Пристанището

- Винаги- усмихнато отвърнах на женския глас зад себе си и се завъртях, за да мога да я погледна жената, на която принадлежеше. А тя се оказа убийствено красива блондинка с невероятни карамелени очи. Бих се хванал на бас, че определено ще я бива за хинотизатор. Разтърсих леко глава, за да прогоня абсурдната мисъл и и подадох дланта си, с цел да и помогна да седне до мен. Компанията и щеше да ми бъде повече от приятна.
- Цигара.- подадох кутията към нея щом я попитах. Всъщност може би бе по-възпитано първо да се запознаем, но не всеки желаеше запознанство. Както понякога и аз, просто се нуждаех от някого, с когото да изпушим по цигара или да изпием кафе без да знаем имената си или нещо подобно. Усмихнах се и прокарах палец по долната си устна следейки контурите и, но миг по-късно отново върнах очи към жената до мен.
- Какво те води насам, любов?- не се стърпях и я попитах. Въпреки че съществуваше шансът да не ми отговори, се почувствах едва ли не длъжен да я попитам. А и ми се искаше да завържа разговор с прелестната госпожица притежаваща омагьосващи очи. Но още бе рано да и споделям, че бях подвластен на силата и.

След като отказа цигарата ми просто повдигнах рамене и предпазливо я отместих. Забелязох погледа й и затова започнах да се старая да не издишвам срещу нея. Явно цигарите не бяха част от предпочитанията й, както се бе случило при мен, затова нямаше смисъл да бъда настъпателен, нали? Или пък невъзпитан, докато я одимявах. Поклатих глава и се усмихнах, докато я наблюдавах.
- Мисля, че с купоните приключихме- обясних и простичко и си дръпнах от цигарата. Караше ме да се успокоя, тъй като се бях замислил да безумните тълпи пияни хора, които в момента ме изнервяха. Или бях станал прекалено претенциозен или прекалено изолиран. Определено беше първото, тъй като обичах да съм сред хората... или просто да съм с някой. Както в момента с прелестната блондинка до мен.
Дръпнах за последен път и загасих цигарата си в асфалта преди да я захвърля в близкия кош. Усмихнах се и прошепнах заговорнически на събеседничката си.
- Обещавам, че повече няма да пуша.- бях сериозен, тъй като не желаех да я притеснявам. Компанията и ми беше прекалено приятна, за да се лиша от нея.
- Ще ми кажеш ли името си, любов, или предпочиташ да те наричам така, както пожелая?- зададох весело въпроса си преди да и намигна.

Осъзна, че наистина беше забравил какъв е климата в града. За разлика от Канада, тук температурата не падаше под 10 градуса, а поддържаше изключително прилични температури. Липсваха онези стойности с минусчетата, които те караха да трепваш още преди да си излязал навън и да ги усетиш наистина. Да, нямаше го приятният пухкав сняг, както и лошият северняк, проникващ през дрехите ти, за да те накара да затрепериш от студ, в момента, в който прекрачиш прага на дома си.
Макар и не чак толкова голям любител на топлото време по Коледа, Виктор си позволи да се върне. Отсъства достатъчно дълго, за да забравят всички за случаите, по които едва едва се размина с обвинение. Прекрасно, нали? Колко лесно забравяха хората, както и Виктор, причисляващ себе си към групата на хванатите от марс. Не се чувстваше много удобно в този град. Вярно, че отдавна не бе срещал Крисофър, не бе зарибявал братовчедка му, но все пак завръщането му, станало по не особено таен начин, можеше всеки момент да се окаже пълна катастрофа... кой знае?! В ежедневието му, това бяха най- често срещаните изяви. Поне му се бе отдала възможност спокойно да се наслаждава на парите, които получи за онази работа. Нямаше никакво съмнение, че снимката му бе излязла триста пъти до сега по вестниците. Свикна да се гледа честичко там по време на празниците.
Потънал в задълбочените си размисли, Виктор Кревйър крачеше бавно по пристанището, превръщайки нощната си разходка във феерия от спомени, желания и мечти. Най- вече си умираше да срине за пореден път репутацията на Кристофър, така де, като негов полу брат, беше длъжен да се грижи от време на време за неуспехите му.
Носеше избелели, протрити дънки, които обичаше изключително много и красяха гардероба му вече трета година, тениската бе доста раздърпана и го караше да изглежда повече като някой тийнейджър, въпроки своите 29 годинки. Ах, златна възраст и това си е. Сините му очи се загледаха в наближаващата женска фигура, ако не женска то определено беше доста елегантна, но когато приближи се увери напълно в предположението си, че наистина беше жена, дори му беше позната от някъде. Да, този квартал приютяваше доста известни личности, та чак не се изненадваше вече. Спря се в момента, в който чу поздрава й, което беше мъничко след нея. Завъртя се на пръсти и се върна две крачки назад.
-Ау, бих поискал автограф, ако ти се намира химикалка!.- пошегува се Вик.
off:малко го сбих, извинявай

- В действителност, не бих Ви и искал.- вметна Виктор и прокара пръсти през леко прошарената си коса.
Дам, трябваше да направи нещо по въпроса преди да побелее целият. Мамка му, годините! Защо бяха толкова несправедливи с него и искаха да унищожат външния му вид толкова бързо. Беше си направо грях да погубят всичкият този сексапил, който притежаваше. Сините му очи, онези същите, които гледаха и от старите броеве на вестниците, а по- точно от криминалните страници. Често, ама прекалено често се появяваше като заподозрян, но вече поне не се чудеше защо все той. Стигна до извода, че това се дължеше на първоначалната му слава. Сидийките просто си умираха да го привикват на своя територия. Имаше някакъв магнетизъм, които сигурно ги възбуждаше и не можеха да му откажат.
- Надраснах възрастта, в която да тичкам след русокоси мацки, за да си прося подпис върху смачкано листче.- засмя се Вик, но все пак подаде ръката й, стисвайки я съвсем лекичко, предполагаше, че няма да е нещо учудващо, ако й причини болка при силно стисване. Предпочете в случая да не демонстрира мощта на мускулната си маса, която бе толкова изкушаващо изглеждаща под тази тениска, че... ау, иде ми да го изям, но преди да съм се отвяла в мисли по него, ще се върна на въапросната случка. Виктор Кревйър отвори уста, за да се представи, но почти веднага я затвори отново. Как трябваше, по дяволите да се представи, за да не предизвика бурна реакция от типа "Боже мой, ти си престъпник!".- Виктор Кревйър.- изстреля още преди да бе доизмислил плана си за представяне, уви, нашият герой се оказа много по- импулсивен, отколкото трябваше да е всъщност.

Не е като да му беше за първи път да получава подобни въпроси. Имаше точен отговор на всеки един от тях, гласящ едно и също, но звучащ по различни начини. Ето, на пример, можеше да се обясни с тежкото си детство, ккто би направил престъпник от филмите, които той режисираше. Или пък да се направи на Робин Худ и да оповести, че го прави в името на всеобщото благо и с откраднатите пари храни малко муладчета на север. Така де, схващате иронията в обърканото ми обяснение. Моят Виктор беше достатъчно изобретателен и умен, за да измисли нещо съвсем на момента и то да не бъде далеч от истината.
Изобретателността му може би бе виновна за издигането му до тук и липсата на баща, но поне майката на Кристофър никога не бе отказала да приюти разбитото му същество, когато то определено беше разбито. Каква добра женица само, да се грижи толкова добре за чуждо дете и то детето на любовницата на мъжа си. Това му се струваше само и единствено като приказка, но не беше и поне на това можеше да се радва, ако не на друго. Съдбата не го бе лишила от всичко, всъщност не го лишаваше от почти нищо- Вик притежаваше всичко, което поиска.
Забеляза онези прикрити пламъчета на страх в погледа на Мелиса. Но за разлика от друг път, този път имаше нещо изключително красиво в очите на (не)жертвата му. Харесваше цвета на очите й, имаше нещо невинно в тях, сякаш й поставяха ореола на девица, но тялото й говореше предимно за разврат. Противоречеше си сама по един очарователен начин, който и носеше не малко симпатии от страна на Виктор.
-Защо правя кое? Защо режисирам филми? Защо извършвам престъпления? Мога да ти отговоря на последното.- съобщи спокоен Виктор и направи няколко крачки, с които се озова зад Мелиса, ръцете му се обвиха около раменете й в нещо като прегръдка, макар да не беше много етично, той си го позволи.- Елементарно, мила... плащат ми. Получавам парите, върша работата, не ги получавам- не я върша. Живея от това.