Starbucks Caffee

Старбъкс беше възможно най-идеалното решение на проблема засега. Изобщо не се бях решил и косата ми беше разпиляна във всички посоки, но не ми пукаше. Така или иначе мен ме гонеха папараци само от криминалните вестници, следователно не бях особено застрашен от неприятно изтичаща информация за косата ми. Не бях някой актьор или модел, който да гонят; бях просто изпечен фалшификатор, който, за щастие, имаше достатъчно връзки и длъжници, за да избягва и без това късите ръчички на властта.

- Дълго кафе. Много захар – издекламирах обичайното и дори не бях усетил кога жената бе оставила чашата пред мен. Когато страдаш от безсъние, времето е изкривено и тече или много бавно, или много бързо; губят ти се моменти и очите ти постоянно се оглеждат за хоризонтална плоскост, върху която можеш да се изтегнеш, пък макар и частично. Оставих парите, смънквайки нещо от сорта да запази рестото, и взех чашата, обръщайки се.

Но краката ми нещо не бяха на моя страна и се преплетоха както, когато бях адски пиян, създавайки суматоха. Всичко се разви за секунди. Чашата с кафето хвръкна заплашително към една блондинка вблизост, но успях да уловя във въздуха стиропорното чудо, преди да се бе разбило на земята и оплескало всичко наоколо. Добре, че беше затворена чаша. Обърнах се към блондинката, без дори да помислям дали бе уместно да й се извинявам, като почти нищо не се бе случило.

- Извинявай, наистина... Понякога изобщо не гледам къде ходя... – хвърлих един поглед надолу към краката си, за да установя, че всъщност изобщо не бях завързвал връзките. Въздъхнах. Понякога просто толкова много ми се спи, че не забелязвам дали се влача като рапър с развяващи се връзки или не.

- Да, добра идея – засмях се аз на свой ред и оставих чашата (потенциален) убиец на масичката пред русото момиче, навеждайки се, за да завържа връзките на кецовете си.

Мамка му, колко ли трябваше да е отнесен човек, за да не забележи как връзките му се мятат във всички страни, докато ходи?... Явно доста. Но малко бяха хората, които бяха достигнали моето ниво на заплеснатост, дори и по уважителни причини като безсъние. По принцип бях много отнесен човек, освен ако умишлено не се стремях към обратното. Не бих се учудил, ако някой протегнеше крак да ме спъне, аз гледах надолу в земята, виждах протегнатия крак, и все пак се спънех... Епична излагация.

- Как се казваш? – попитах съвсем непринудено, докато напъхвах връзките вътре в обувките, зад езика.

Мразех да ми стоят на панделка отпред, като на някой зубър от клуба по математика. Боже, в Сиера Леоне никога не сме имали такива екстри, но гледайки американските филми имах чувството, че ако бях израснал тук, в Америка, определено щях да съм един от онези, на които зубърите от клуба по математика са им противни. Не, че щях да имам нещо лично против тях – просто идеята за такива хора ми беше неприятна.

Усмихнах се на Анабел, докато говореше по телефона с някой, и я изчаках да затвори, за да се представя на свой ред.

- Скайлар – казах с усмивка и присвих очи. Последното ми беше странен навик, който ме правеше да изглеждам сякаш имам лоши помисли, макар и да не бе вярно. – Но ме наричай Скай.

Повечето хора не си харесваха имената. Аз харесвах своето. Не знаех кой ми го беше дал, но ми харесваше. Бях се срещнал с по-малката си сестра, за чието съществуване изобщо не подозирах преди седмица-две, но още не се бях запознал с родителите ни... ако изобщо имахме такива. Но, честно казано, не изгарях от нетърпение да се запознаем. Все пак, заради тях живеех този живот; живот, който не бих избрал през възможността да живея нормално. За съжаление вече беше късно за това и единственото, което ми оставаше, беше да се примиря и да обикна живота си.

- Бих направил поклон, но обстоятелствата не го налагат – усмихнах се и си взех чашата от масата.

Усмихнах се леко нервно и прегърнах детето, позволявайки на майка й да ни снима. Дано не чете криминалните колонки, моля Те Господи, дано не чете криминалните колонки... Щях да скоча отнякъде, ако ме припознаеха. Не, че щеше да е нещо ново, но определено не беше особено приятно да си казват: „Виждате ли го тоя? Това е Скайлар Хадли, фалшификатора.”... Беше чудно как след два банкови обира и други престъпления, светът ме бе запомнил именно с фалшификаторските ми умения, с които впрочем понастоящем си изкарвах парите.

След като майката и детето се отдалечиха, аз се отдъхнах и се концентрирах върху нашия малък кръг на внимание.

- Надявам се, нямаш нищо против да седна до теб – и се настаних на диванчето, без да дочакам отговора й. – Занимавам се с... Ами, понастоящем съм кино оператор – казах, макар че малко се отдалечаваше от истината. Все още не бях кино оператор, макар че планирах да се явя на интервю. – А ти с какво се занимаваш, Ан?

Актриса... Хм, май аз само това не съм бил. Бях работил толкова много професии, бил съм почти навсякъде по света, но никога не съм стъпвал на червения килим. Не ми беше перспектива, но кой знае как щеше да ме извърти живота и накрая да свърша като актьор, който го преследват за автографи и снимки и на който ще му се наложи да си направи пластична операция, за да си отдъхне малко от цялата суматоха.

- В кои филми си се снимала? – попитах с искрен интерес.

Не гледах телевизия и не бях в течение с новите заглавия в Холивуд, но може да съм чувал за някой филм с участието на Анабел, макар и името й да не ми говореше нищо. Протегнах се към чашата си и отпих голяма глътка от кафето, оглеждайки хората наоколо и продължавайки да се моля никой от тук присъстващите да не се заглежда в мен, защото това щеше да означава лошо и за Анабел. Щеше да е гадно, ако по вестниците излезе новина, че един престъпник и актриса си бъбрят сладко в Старбъкс.

Усмихнах се.

- Не, не чак толкова много звезди – отговорих и преполових питието си. Кафето обикновено го пиех като вода – бързо, на няколко глътки, независимо дали е горещо или студено. – През кратката ми кариера като фотограф снимах повече прохождащи модели, отколкото истински звезди.

Славни времена бяха тогава... Изкарвах доста пари и макар да не се къпех в пари, бях нетипично богат – тази професия, заедно с фалшификаторските услуги, които предлагах, ми предоставяха възможност за живот над обичайните за мен стандарти. Но ме изхвърлиха заради лошо поведение... Какво да кажа, старите навици трудно се забравят. Или не... По-скоро – свободните сърца не могат да бъдат ограничени.

- Как ти се отразява цялата тази слава?... – попитах. Боже (на който съм му сърдит), звучах като някой от онези досадни журналисни, но ми беше интересно. А аз бях свикнал да задоволявам любопитството си, дори и с риск другия човек да не хареса това ми поведение.

Напълно я разбирах. И на мен понякога ми се искаше да престана с тези глупости и да бъда нормален човек, като всички онези скучни хорица, плащащи си сметките, стоящи далеч от неприятностите и суматохата на динамичното ежедневие; онези хорица, които умираха не толкова от болести и прочие, отколкото от скука.

- Ако искаш някой ден да изчезнеш – започнах аз с нисък тон, гледайки мрачно емблемата на Старбъкс на чашата ми -, просто ей така, за да си отдъхнеш малко, намери ме... Аз съм добър в изчезванията. – допълних още по-мрачно, но след това на лицето ми се настани изражение, сякаш говорех за съвсем нормални неща... Което не беше далеч от истината. За мен тези нездравословни (или по-скоро – животоопасни) занимания бяха ежедневие. – Фамилията ми е Хадли. Няма да ти е трудно да ме намериш.

Но едва ли щеше да иска. Не взимах високи такси и определено се стараех да направя всичко перфектно за клиентите си и нужните им фалшиви документи; но когато някой искаше да изчезне и му трябваха фалшиви документи за самоличност, обикновено беше нещо голямо. Нещо от калибъра на убийство или мафиозо стил.

Усмихнах се, макар че не ми беше особено забавно. Това нова самоличност не беше шега работа. Беше сериозно като камикадзе в атомна централа. Хванеха ли те в крачка, на местопрестъплението, с теб си го отнисаха и всички, които са имали пръст в неблагоразумието да ти помогнат в нелегалното начинание. Неведнъж ме бяха затваряли именно поради тази причина, но добре, че имах много длъжници сред хората на властта, иначе и досега щях да си гния в затвора. И което беше по-странното – не изпитвах срам. Повечето хора биха потънали в земята заради тези свои черни точки в миналото, но аз, както винаги, не се вписвах в словосъчетанието „повечето хора”. Понякога имах чувството, че изобщо не бях от този свят и някой случайно ме е изхвърлил на тази планета.

Какво да кажа... Розов живот, преливащ от дъги и еднорози.

- Откъде си, Ан? – попитах след малко, допивайки остатъка от кафето си. – И кое те накара да станеш актриса?

Ох, досадни въпроси... Но какво да направя, като обичах да вниквам в ума на хората и обикновено тормозех познатите си с подобни въпроси, задавани ни в клин, ни в ръкав.