Ел Ей, преди един ден.

Изобщо не бях спал миналата нощ и се чувствах като миеща мечка с комплекс за малоценност. Всъщност, от една седмица насам не можех да заспя, само се унасях в някакво жалко подобие на сън, леко, като при котките. Събуждах се от най-малкия шум и след това едва успявах да заспя.

Просто мисълта, че нещо ще се случи, ме мъчеше... Беше като предчувствие, интуиция, но не бях особено сигурен. Миналата седмица едва не ме хванаха, когато фалшифицирах едни документи за някакъв банкер, и оттогава съм станал леко параноичен. Може би беше заради това, макар че... не го чувствах така. Беше много странно чувство.

Чувство, на което се опитвах всячески да не обръщам внимание. Щеше да ми мине, знаех. Затова се самоизритах от нас веднага, след като излязох от летаргичното си състояние (наречено "сън") и започнах да се скитам из града. Безцелното обикаляне не беше едно от най-любимите ми занимания, но днес определено не бях в настроение на обичайните неща. Затова и, в разрез с навиците си, се спрях в едно кафене и си поръчах едно три в едно. Жената зад касата не беше от най-дружелюбните, въпреки че й се усмихвах, и веднага щом й платих, взех кафето си и побързах да се махна от полезрението й.

Обаче в бързината си налетях на някой или той налетя на мен, или и двете. Бях толкова замян от липсата на сън, че не можах да регирам навреме и да се дръпна, за да не се случи сблъсъка. За щастие, успях да не ралея кафето по пода (то беше в затворена чаша от стиропор, което ме улесни неимоверно), улавяйки го във въздуха преди да беше направило някоя изненада върху дрехите на момичето или моите.

Хм... За момент се почувствах като Джеймс Бонд по средата на филма.

- Извинявай - казах на момичето, в което се бях сблъскал, ръкомахайки с ръка. - Съжалявам много, понякога съм много невнимателен...

Ужас? Ужас...

Примигнах няколко пъти, разстърквайки чело и бръщейки очи, опитвайки се да схвана смисъла на току-що станалото... ако изобщо имаше някакъв смисъл. Бил съм почти навсякъде на този малък свят, бях срещал всякакви откачени и странни хора, но това някакси не можех да си го обясня. Не знам дали беше заради чувството, че сякаш съм се натъкнал на нещо, сякаш подсъзнателно съм разбрал нещо, което се изплъзваше от опитите ми да го уловя на съзнателно ниво.

Добре. Успокой се. Мисли.

Отпих солидна глътка от кафето, сякаш това щеше да ми помогне да си наредя мислите. Мълчах, не знаех какво да кажа или може би - какво трябваше да кажа. Недоспал и недоумяващ, сега приличах на идиот, който не може да се сети за думичката, която трябва да използва. Накрая само се засмях безрадостно и саркастично казах:

- Да, определено не те познавам и това определено не обяснява защо ми се увиси на врата - не бях много мил, просто не бях в настроение за това. Накрая реших да замажа положението с една уморена усмивка и нескопосано оправдание: - Извинявай. Днес не е един от дните, в които скачам по дъгата и яздя еднорози.

Стоях втрещен и я гледах като шибнат с мокър парцал. През съзнанието ми минаваха всякакви мисли. Не знам кое беше по-голямо - изненадата или недоумението... или главоболието. В този момент, щом тази непозната спомена за Сиера Леоне, сякаш получих силна мигрена. Имах чувството, че някой беше разцепил черепа ми с брадва от дясно. Не можех да мисля ясно - само толкова, колкото да разбера, че тук нещо не бе наред.

Аз никога, абсолютно никога не казвах, че съм роден в Сиера Леоне. Нито, че очевидно родителите ми са ме изоставили там по непонятни причини (макар, че дълбоко в себе си знаех, че просто не са ме искали). Нямаше откъде да разбере тези неща, дори и от вестниците - там пишеше, че съм роден в Германия, Австралия, Куба, Мексико, Естония и къде ли още не, но никога никъде никой не бе написал истината, а именно, че съм от Сиера Леоне. Това беше...

- Превъзходно.

Трябваше да седна, за да не се строполя на земята от липсата на сила в крайниците ми. Господи, никога не съм се чувствал толкова слаб, толкова уязвим... Само с няколко думи това непознато момиче беше преобърнало целия ми свят. Знаеше за мен неща, които дори тайните служби с техните супер техники за изтръгване на истината, не можеха да ме накарат да кажа. Ужас. Разтърках очи и вдигнах поглед нагоре към момичето. При равни други обстоятелства бих се размекнал и бих я прегърнал, бих я утешил, въпреки, че не я познавах, но сега бях доста шокиран и шокът не позволяваше сълзите й да стигнат до сърцето ми; сълзи, които все още не можех (или не исках?...) да проумея.

- Как се казвам? - попитах я. Трябваха ми още доказателства. - Ако наистина ме познаваш, би трябвало да знаеш поне това...

- Казваш се Скайлар Хадли.
Отвърнах и го погледнах с натъжените си очи. Изглеждаше доста шокиран, дори мисля, че не знаеше за какво става въпрос. Все още не бе осъзнал, че имаме връзка. Вече нямаше какво да кажа. Оставих говоренето и въпросите на него. Стоях и не мърдах, с поглед в него. Мисля че този въпрос за името му беше за още доказателства или нещо подобно.. Толкова много мисли минаваха през главата ми и то за толкова кратко време.
- Мисля, че не разбираш какво ти говоря.
Промълвих с тих глас.

ПП. Сори за късия пост ..

Тя. Знаеше. Името ми. Истинското, но онова, което използвах по принцип. Името, което са ми били дали; името, което през всичките тези години бе единствената ми следа към родителите ми, която междувременно се оказа фалшива. Така че дори не знаех кой ми бе дал това име, но го бях приел с отворени обятия - то беше белег на душата ми, който постоянно да ми напомня откъде съм тръгнал и да ме сваля на земята, когато се възгордея от откачения си живот.

Естествено, че разбира се. Разбирах, но бях прекалено изненадан, за да го покажа с нещо. Разбрах, че всъщност заради това не можех да спя напоследък, това бях очаквал да се случи. Това приличаше на описваната в книгите Съдба и сериозно ме накара да се замисля върху този въпрос, макар и да не вярвах в такива работи.

- Не, не, не - заклатих глава. Изобщо бях забравил за кафето и то необезпокоявано си изстиваше върху масата пред мен. - Това не може да е истина. - отново погледнах момичето, което за момент ми се стори странно познато. Беше тъжна и на подсъзнателно ниво в мен се надигна порив да я прегърна, но аз го постиснах. - Ти... Не се бъзикаш, нали? Наистина си сестра ми? - огледах се. - Това не е някаква скрита камера, нали?

Стиснах очи.

- Добре, добре... Моля те, само не викай.

Главата ми щеше да се пръсне от напрежение. Не ме интересуваше, че другите ни гледаха. Исках само... тишина, блажена тишина. Разтърках слепоочията си и си наложих да се концентрирам върху проблема.

- Виж - погледнах право в очите на момичето, което (с право) претендираше, че ми е сестра, и се наместих по-близко. - Разбирам те, че си ядосана, но опитай се да ме разбереш и ти. Цял живот съм вярвал, че съм сам и сега, без изобщо да подозирам, без никакво предупреждение, ти се появяваш и очакваш с лекота да ти повярвам... - поклатих глава. - Трудно ми е.

Дали не трябваше да разбия паролата на базата данни на полицията и да проуча родителите на това момиче?... Уф, трябваше да престана с това, ако не исках да ме хванат и да ме затворят. Освен това, беше глупаво и безсмислено.

- Как се казваш? - попитах я след малко и се насилих да се усмихна въпреки всичко. Ако наистина ми бе сестра... исках да я опозная.

- Не, не, не, не – побързах да кажа, размахвайки забранително ръце. Тъкмо открих, че имам сестра и тя да ме остави... Не, нямаше да стане. Нямаше да я пусна. Не можех да я пусна. – Стой тук, моля те.

Това беше много по-хубаво, отколкото някога си бях представял. Като по-малък разигравах в главата си сценарии как един ден идват родителите ми, заедно с брат ми/сестра ми (или и двете)/братята ми/сестрите ми, и ме вземат, завеждайки ме у дома, далеч от онова ужасно сиропиталище. Но това така и никога не се случи, обаче аз не се обезнадеждих. Дори напротив – бях разбрал, че трябва да взема нещата в свои ръце, трябва да живея живота си такъв, какъвто го исках, и ето ме сега тук... Със сестра ми. С Алис.

В някакъв пристъп на емоции, без да кажа нищо, аз просто обвих ръце около момичето и го притиснах в обятията си. Не знам дали изобщо й оставих въздух да диша. Почувствах, че наистина ми бе сестра и нямаше думи, с които можех да опиша чувствата, които ме завладяха. Облекчение, радост, безпокойство, вълнение.... Едва не се разплаках.


- Благодаря ти, че ме намери – казах й ниско. – Мислех си, че си нямам никой, а през цялото това време....

- Стига толкова сълзи - казах с усмивка, протегнах се и изтрих с ръка една сълза, стичаща се по бузата на Алиса. - Трябва да се радваме, защото можехме и никога да не се срещнем.

Истина. Родителите й... родителите ни можеха да не й кажат никога за мен и днес щяхме да се се сблъскаме и да се разминем без дори да знаем, че сме брат и сестра. Това би било много смешно, но беше напълно възможно. Макар и отдавна да бях отписал такава възможност като "родители" в живота си, бих се радвал да ги срещна... и да ги питам защо, по дяволите, просто не ме убиха, като не са ме искали. Щяха да ми спестят толкова много страдания, разочарования и разбити мечти.

Облегнах лакът на масата и подпрях глава на ръка, отпивайки от вече изстиналото кафе. Все още бях развълнуван, но се опитвах да не ми проличи. Сега обаче имаше и някакво облекчение, чиста радост, която беше нещо ново за мен, нещо, надхвърлящо и най-смелите ми мечти. Жалкият ми живот, кух откъм щастие, сега започваше да добива своето безцение.

- Алис, разкажи ми за себе си - казах аз. Лека усмивка играеше по устните ми. - Разкажи ми за родителите ни, разкажи ми за семейството ни.

Семейство... Звучеше странно, казано на глас.