St. Valentine's day, преди няколко дни.

Виктория беше подготвила всичко. Беше красиво, приказно, вълшебно, магическо...Гледката към спалнята изпълваше сърцето й. Копринените завивки с цвят бордо, бяха така примамливи, че й се искаше още сега да свали късата си кърваво червена рокля и да се хвърли върху тях Гледката определено щеше да се хареса на Скайлър, особено със сексапилното бельо, което беше купила преди няколко дни..когато срещна сестра му, впрочем. Не бе успяла да му каже затова, поради отвратителното му държание напоследък с нея. Но днес определено трябваше да го стори.
Само дано не забравя!
Закани се да започне първо с това, но тогава от кухнята се чу звънене. Беше фурната. Печената пуйка бе готова. Извади я от там и преди да изстине я посипа с някакъв сос, който вършеше чудеса за небцето на човек.
Пресегна се към плота и взе от там розите, трябваше да ги разпръсне пред спалнята, но се двоумеше дали да поръси и леглото или да не рискува кадифените венчелистчета да попречат на любовната им игра.
След около час всичко бе вече наистина готово. Аромата на вкусна храна в кухнята бе пленителен, но флоралния елемент в трапезарията бе далеч по-завладяваш. С употребата на един единствен бутон пусна любимото си радио, по което в този час и ден, течеше специална любовна селекция от класическа музика. Свещите бяха запалени и сякаш и те заедно с тея трепнеха в очакване Скайлър да пристигне.
- Ето го!- изчурулика тя, когато на вратата се позвъня и дотича, за да отвори.
Спря се за миг, огледа се обратно дали всичко е наред, прехвърли наум подредената за двама романтична вечеря, затъмненото осветление, подаръка и когато сметна, че всичко е готова, погледна себе си в огледалото до вратата и засия. Беше невероятно красива. Роклята й се впиваше точно на местата които трябваше да подчертае, а именно: дупето, краката и изящната й талия. Косата й отново бе на кок, но този път далеч по-красив и елегантен, за целта бе вплела цветчета от малки рози в косата си. Парфюма й ухаеше като божествено благоухание, а обиците на ушите й трепваха като капчици роса при всяко нейно движение.
Да. Всичко бе идеално.
Отвори вратата, а сърцето й затуптя по силно от всякога. Та това беше тяхната годишнина!

Погледнах часовника на ръката си, само за да установя, че закъснявам. Всъщност, аз винаги закъснявах. Не можех да си спомня кога за последно пристигнах на среща навреме. Може би, когато бях на тринайсет и не ми се занимаваше с разбеснели се възпитатели, затова бързах да пристигна навреме на мястото, на което трябваше да ида, за да изпълня някаква си задача. Ах, младини... Не можех да кажа, че детските ми години са били най-хубавите, затова по принцип не казвах нищо по въпроса. Не обичах да говоря за миналото си и имаше само двама човека, които знаеха истината за него – за всички други бях различен човек, историите бяха много, и аз бях като един мит, една мистерия, променяща се според предпочитанията на хората.

В такава посока течаха мислите ми, докато паркирах античния си (и безкрайно обичан) Джодж Чарджър. През цялото време си мислех за това колко гадно се бях държал с Виктория и в компанията на гласа на Лед Цепелин, и огромният подарък на седалката до мен, се бях заклел пред себе си, че никога, никога повече няма да я огорчавам. Та аз я обичах, по дяволите! Не беше логично да наранявам единствения човек, заради който си заслужаваше да се усмихвам; единственият човек, който бе останал с мен въпреки самия мен; единствения човек на целия този скапан свят, който обичах повече от себе си.

Изгасих двигателя и излязох от колата, заобикаляйки я, за да се добера до другото място. Отворих вратата, сякаш на някоя видна дама, но всъщност за да обръгна ръце около огромният кремав мечок, който беше стиснал между лапите си кутия шоколадови бонбони, картичка и един албум с изровени и възродени от забвението стари снимки на мен и Виктория. Сигурно щеше да ме убие, задето под носа й бях задигнал експериментите от фотоапарата от миналото лято, но поне щеше да е сладка смърт. Засмях се на глас, докато изничах иззад рамото на голямата плюшена играчка, която закриваше цялото ми полезрение и правеше стъпките ми неуверени (ами ако се спънех?). В крайна сметка се добрах до вратата без произшествия и почуках на нея.

Виктория ми отвори с леко закъснение и на лицето ми се разля широка усмивка, щом я видях. Боже (на който съм му сърдит), беше прелестна! Червеният огън бе усмирен в елегантен кок на главата й, облеклото й я правеше да изглежда съблазнително, но това, което ме порази и това, с което ме бе заразила още от първата ни среща, бе вътрешното й излъчване... Имах чувството, че ако някой в този момент ми бе казал, че е най-щастливия човек на земята, щях да му се изсмея и да му кажа : „В грешка си приятел. Аз съм най-щастливия човек на земята!”

- Здравей, Любов! – влязох вътре с малко трудности и целувах Викс по устните, макар и за кратко, защото бях зает с големия подарък. Обърнах го към нея, като той напълно ме закри, и казах: - Запознай се с новата си възглавница.

Изникнах иззад огромното нещо, за да видя реакцията й, усмихвайки се. Имах още изненади за нея, не беше само това. Нее, не бих си позволил да огранича въображението си само с този малък подарък, особено пък когато се отнасяше за Виктория – никога. За нея бих построил замък за три дни, ако ми кажеше.

С нищо не можеше да се сравни очакването, което получаваш чакайки да видиш любимия човек. Особено когато знаеш, че той е целия свят за теб. За миг през ума на Виктория преминаха всичките им щастливи моменти заедно. От първата среща, навяваща донякъде носталгия към онези безгрижни години, до първата им целувка, изпълнена с толкова трепет и екстаз от чувства, че не би могла да бъде сравнена с нищо друго познато на Вики. Тя виждаше в тези две очи целия океан, в дъха му - полъха да четирите ветрени братя, в ръцете му - силата на майката земя, а обятията на устните му - изгарящият я огън. Всичко това я изпълни с толкова емоции, че за миг почувства, че ще се рухне на земята.
Вероятно ако не бе огромният плюшен мечок в прегръдката на Скай, вече щеше да се разтапя наистина. Но това и за миг не успя да спре вихъра от чувства в нея и тя жадно впи устни в любимия, искайки да се слее с него завинаги.
Знаеше, вярваше, че е най-голямата късметлийка. Та не всеки можеше да се похвали, че е бил в прегръдките на най-смелия, най-дръзкия, най-красноречивия, най-красивия, най-идеалния мъж, който този свят е виждал. Тя му вярваше, знаеше че той никога не би я ранил, не би я предал.
Обичаше го.
Това бе достатъчно. Любов. Чувство, което малцина наистина са познали, а само избраните по начина по който тя и той го правеха.
Вики се засмя звънко, а очите й се навлажниха. Опита се да прегърне Скай, но огромното мече се спря на пътя й. Засмя се отново, а гласа й звучеше толкова въодушовен и щастлив, че се извисяваше като мелодията от арфата на самия Орфей.
- О, Скай.- прошепна тя, а усмивката й казваше всичко, за което тя не намираше думи.
Целуна го отново, поставяйки длани на леко наболата му брада, точна така, както той знаеше, че тя обича най-много и отново почувства центъра на вселената в ръцете си.
Мисълта, че храната заплашва да изстине, осени ума на Виктория и тя се върна на краката си.
- Ела, искам да видиш какво съм ти подготвила. - каза тя като го гледаше с любов.
Изчака, докато той се съблече, пое палтото му и го закачи до нейното. Всичко бе толкова вълшебно, че дори бе забравила някога да са имали вражди.
Целуна го бързо зад ухото докато той си събуваше обувките и нетърпеливо зачака да се пренесат в трапезарията, за да покаже част от нейната изненада. Макар вътре в себе си, да се чувстваше достатъчно щастлива от самия факт, че той е до нея, независимо как и къде.

След като палтото ми беше там, където трябваше да е, мечето го настаних на близкото канапе и се освободих от всичко, което би ме спряло по пътя към щастието, веднага се залепих за Виктория като парче метал, което е привлечено от магнита в близост. Последвах я до кухнята, мразейки всеки сантиметър между телата ни, вдишвайки невероятния й парфюм и чудейки се какво ли иска да ми покаже... Макар, че повече бях концентрирал вниманието си върху този червенокос ангел, на чиято любов имах щастието да бъда доброволна жертва. Бил съм и с други жени, но Виктория бе различна, тя бе единствена. Беше невероятна и предполагах, че аз, клетият номад от Сиера Леоне, обиколил този малък свят, бях такъв късметлия да мога да я притискам силно в обятията си, готов да я предпазя от всичко и всички; готов и душата си на дявола да продам заради нея. Спомням си как преди месеци се бях сбил заради Виктория с един наследник на Рамбо в някакъв бар... Не можех да си спомня точната причина, но трябва да е било наистина сериозно, за да си позволя да фрасна някой, който е далеч над моята категория.

Макар че покрай Виктория бях забелязал, че често изневерявах на принципите си. Изкарваше ме извън контрол с любовта, която струеше от нея – любов, която аз нерядко отхвърлях и потъпквах, за което после адски съжалявах. Нямаше как да отрека, че причината за скандалите ни в по-честите случаи бях аз и моята арогантност, его, самолюбие, дързост... Не отричах, но не го и признавах. Обаче днес щях да го призная, дължах й поне това. Обвил ръце около талията й, аз обсипвах врата й с целувки. Кожата й, цялата тя бе като наркотик, от който не можех да стоя далеч. Очите й, в които потъвах като в кадифе, бяха като два скъпоценни камъка без цена. Гласът й бе най-приятният звук, който някога бе срещало ухото ми; звукът, който ме бе изкарвал от бездната неведнъж с думи, увещания, обещания за любов... с мълчание. Дори мълчанието й бе по-прекрасно от която и да е песен, от която и да е симфония.

Смело можех да кажа, че Виктория бе целият ми свят. Без нея аз не представлявах нищо. Може да бях спасил доста животи и да бях променил още два пъти по толкова, да бях спасителя, който някои хора ще помнят, но никога не съм вярвал, че някой може да спаси мен. Не го бях вярвал, до онзи прекрасен момент, в който срещнах Госпожица Спаркс.

Не исках, не можех да стоя далеч от нея. Докато тя ми показваше какво бе приготвила за тази вечер и, честно да си кажа, почувствах се малко неловко, че не бях дошъл да й помогна. Бях толкова несъобразителен понякога, че си заслужавах хокането. Във въздуха улових уханието на нещо вкусно и корема ми изкъркори, обаче аз го заставих да мълчи.

- Болеше ли – изшептях в ухото й, като направих кратка пауза за малка целувчица по слепоочието -, когато падна от рая?

Тя се наслаждаваше на всеки допир между тях, на всяка частица от него, която се докосваше до нея, увещавайки завинаги да я закриля.
Скайлър бе силен и уверен мъж, човек с харизма, достатъчно силна, че да те обае за увенчаващ период от време. Бе смел и горд, но именно с нея до себе си той притежаваше всички тези качества. Точно това караше Виктория да се чувства пълноценна и истинска жена. Да благодари на Бога за този дар, който бе сътворил само за нея.
Не можеше да се откъсне от него, макар да знаеше, че трябва да вземе подаръка от спалнята. Той й действаше като магнит, като някаква възвишена сила, която я притегляше към себе си, за да я има. И тя нямаше нищо против.
Обърна се със саркастична усмивка към него и го боцна с пръст по носа като малко дете.
- Колко си старомоден. - с искрен смях отбеляза тя и поклати глава. - Повече ме заболя, когато разбрах, че за да те имам, трябва да премина през ада.
Изплези му се и обви ръце около врата му.
Загледа за миг впиващите се дълбоко в нея, очи и за пореден път заключи, че той е всичко което има. Не се интересуваше какво и кой стои между тях, просто щеше да го смачка, да премине през него и да вкуси опияняващия му език.
Породилото се желание я накара да се повдигне леко на пръсти, макар да бе на високи обувки и да слее устните си с неговите. Спря се неподвижна за няколко секунди, докато се чувстваше зашеметена от страстта и силата който той излъчваше, но после се отдръпна.
- Ако продължаваш така, сладкодумецо, храната ще се самоизяде.
Каза тя сериозно и колкото и да й бе трудно се дръпна назад, отделяйки се сякаш от живота.
Но удоволствието винаги бе толкова по-голямо, колкото повече се налагаше да чакаш за него.
Музиката звучеше бавно и меланхонично, но в същото време изпълнена с голяма доза съблазъм. Караше Вики да се тананика докато подреждаше в ума си отново плана, който бе изготвила за тази нощ. Но преди да пристъпи в действие имаше още нещо, което не биваше да забравя, най-малко от морален дълг, а именно да спомена за срещата й със сестра му, но тук беше сложното. Тя преди не знаеше, че има такава, а нещото което я притесняваше повече, бе фактът, че може би крие и нещо друго. Но това бе нелепо. Дотолкова, че не успя дори да се задържи за повече от миг в ума. Затова и го остави на заден план, заедно с идеята за Алиса. Сега бе заета да се възхищава на Скай.
Красотата му струеше подобно Ниагарския водопад, а капчиците попадащи върху кожата на Вики я прогаряха като сярна киселина. Искаше го. И то физически. Можеше да си го представя по толкова много начини, но той все бе така пленителен и завладяващо могъщ, способен да я държи в ръцете си както никой друг не е.
Ако продължаваше с тези мисли, бързо щеше да остави церемониите за някой друг и да го примами в спалнята, където без съмнение можеше да прекара целия си живот, но тя го обичаше и не можеше да рискува да го остави гладен.

Старомоден... Хм. Повдигнах вежди. А си мислех, че модните тенденции се повтарят на всеки седем-десет години... Но аз си знаех, че тя предпочиташе да съм старомоден пред това да съм циничен задник с комплекс за малоценност. Затова я обичах – умееше да оценява и малките неща.

Отделих се за малко от нея и се закотвих пред пуйката, от която очевидно идваше аромата на печено. Позволих си един поглед в тавата, и аромата ме блъсна в лицето, карайки корема ми да протестира шумно срещу търпеливото чакане и да ме измъчва заради това, но не можех просто да започна когато аз си искам. Вече не. Иначе преди изобщо не ми пукаше кой ще нараня и колко лошо се държах, нито какви последствия ще се стоварят на главата ми като резултат от действията ми. Тези неща като че ли бяха лишени от смисъл за мен, но след като срещнах Виктория, започнах да се замислям, макар че старите навици трудно се забравят.

Навих ръкави и се огледах като евреин, който бяга от концентрационен лагер; след това топнах върха на кутрето си в соса на дъното на тавата. Облизах го и усмивка се появи на лицето ми. Мммм, беше такава наслада за небцето... Както почти всичко, което Вики правеше. Аз бях ужасен готвач, понеже цял живот бях пътувал насам-натам и не бях имал време да усъвършенствам ограничените си кулинарни умения – бях на сандвичите, продавани в ресторантите за бързо хранене и понеделничните специалитети от евтините закусвални. Повече не бях могъл да си позволя, понеже такъв бе животът на един номад.

Обаче нищо не бе вечно. Скитането също. Най-накрая тук, в града на ангелите, срещнах един такъв, макар и без криле. Този ангел ме спаси, иначе и сега все още щях да се намирам в капана на скитническия живот, чудейки се къде да отседна или в коя изоставена фабрика да се скрия за през нощта. Дължах на Виктория повече, отколко й давах.

Обърнах се и впих очи в нея. Беше толкова красива, докато си тананикаше заедно с музиката, която придаваше някакъв мек и кадифен фон на всичко. Заслушах се в гласа й и това ме накара да се усмихна. Наистина, не бях виждал по-прелестна жена. Всичките модели, спечелили конкурси за красота и актриси можеха спокойно да вървят по дяволите – Викс бе най-красивата. Със своята огнена коса, с бялата си кожа и съблазнителните извивки на тялото, със сините си като два кристала очи и тембъра на гласа си, тя можеше с лекота да накара Афродита да се засрами. Всичко в нея бе съвършено по някакъв си неин начин.

Не, всъщност далеч не я обичах. Не.

Обожавах я.

Приближих се до нея, открадвайки си една целувка и й изшепнах в ухото:

- Извинявай. За всичко. Извинявай, че бях такъв глупак и че те разочаровах. Никога не съм искал да те нараня, не и нарочно. - направих кратка пауза, оглеждайки се. - Имаш ли нужда от помощ?

» Преди няколко дни във Холивуд.
» Casino " Playboy" - Преди няколко часа
» Преди 1 месец - Лос Анджелис
» Лос Анджелис - преди 5 дни.
» Ел Ей, преди един ден.