Джени Даунам – „Преди да умра“

Джени Даунам – „Преди да умра“

Изобщо не съм съгласна с анотацията на книгата, която гласи:
„Въпреки мъчителната тема, „Преди да умра” не е мрачно и потискащо четиво, а напротив – опит да се покаже не какво е смъртта, а какво е животът и как да го живеем по най-пълноценния начин…“
Напротив, „Преди да умра“ е точно мрачно и потискащо четиво. Книгата изобщо не показва какво е живота, опитва се да го направи с ябълкови дървета, море, пясък, спомени, рокли, дискотеки, секс и какво ли още не, но за мен това изобщо не беше сполучлив опит, защото до всяко едно такова нещо следваше течаща кръв, преливания, обгаряне на носове, повръщания и какво ли още не.
В действителност за мен книгата беше по-скоро като една случка, описана из страниците й. Когато Теса пътува към дома си с такси и по пътя минават покрай една жена, която е блъсната на улицата. Събрали са се зяпачи, полицията е там, жената е покрита с чаршаф, но краката й и черната локва кръв все пак се виждат. Тогава шофьорът на таксито казва нещо от сорта на „Такива неща те карат да се замислиш.“ Точно това е „Преди да умра“ – история за едно умиращо момиче, която единствено може да те накара да благодариш, че ти и хората, които обичаш, са живи и здрави. И толкова.
Колкото до какво е животът и как да го живеем, имам някои сериозни възражения. От романа излиза, че основните неща, които човек трябва да опита, са секс, наркотици и престъпления. Едно от малкото хубави неща в списъка беше един ден да казва „да“ на всичко, за което я помолят. Колкото до останалото… не знам. Нормално ли е на всяка цена да искаш да събереш майка си и баща си, при положение, че и двамата са решили, че не са един за друг? Все пак Теса е на 17 години, не на 7. Или пък да се сърдиш на някой, че се страхува да се обвърже с теб, защото знае, че много скоро ще умреш. Да си представяш как заразяваш хората с рак, само защото не става по твоето? Да обясняваш на баща си как трябва да го завариш умрял, а не ти да си умиращата. Сигурно да знаеш, че скоро ще умреш, е преживяване, което те кара да се превърнеш малко или много в егоист, но не видях нищо друго в образа на Теса, което да балансира или засенчи този факт.
Само, защото тя умира, трябва непълнолетната й приятелката да роди дете, което не се знае как точно ще отгледа сама, тъй като очевидно родителите й не одобряват? Само защото така й е щукнало на Теса, може да се качи в кола, без да знае да шофира и да рискува живота на Зоуи на магистралата?
Героите до един бяха егоистични и трудни за харесване. Баща, който след нервната криза на умиращата си дъщеря, й се кара за това, че ще го разори, вместо да е там, да я прегърне, защото очевидно тя се страхува? Майка, която не иска да прекара последните дни на дъщеря си заедно с нея, но все пак се премества в къщата, за да спи с бившия си съпруг? По-малък брат, който казва на сестра си, че я мрази и се надява тя да умре? А пък Зоуи дори няма да я коментирам.
И най-накрая – 20 страници сбогуване и бавна смърт. Не, благодаря. Очевидно единствената цел на авторката е била известна доза садизъм към читателя.