Езерото в близост до гората.

Въздъхнах и сложих ръце на хълбоците.

- Не знам - казах, оглеждайки се.

Закрачих нервно нагоре-надолу. Останалите хора се оглеждаха за пилотите, много ясно, говореха по между си и общо взето бе настъпила пълна анархия. Всички се питаха "Сега какво?" и всички чакаха някой да излезе и да ги поведе... Ако се появеше и един такъв човек, те щяха да го последват; бяха като стадо, а стадото без пастир е за никъде.

- Предполагам, че сега ще вървим - казах след малко. - Стига да не сме много далече от Кан и пилотите да се организират. А дотогава... - погледнах към брега на езерото и по устните ми плъзна усмивка. Тръгнах натам, правейки знак на Анабел да ме последва. Далеч от създалата се суматоха, малко на спокойствие - това ни трябваше сега. Приклекнах на самия бряг и гребнах с две шепи от кристалната вода, плисвайки си на лицето. - Сега поне по-спокойна ли си? - продължих с глупавите въпроси, но м ибеше в природата да се притеснявам за всички други, освен за себе си.

Дръпнах ципа до долу, оставяйки частта със събличането на Анабел. Явно мислеше да поплува в езерото и като че ли не й пукаше особено за Кан, иначе не би развалила прическата си. Никое момиче не би. След това се отдалечих на няколко крачки, сядяйки на тревата и кръстосвайки крака по турски. Нямах намерение да се мокря или поне не още. Трябваше да съм готов, ако пилотите се мобилизираха и предприемеха нещо... въпреки че това едва ли щеше да се случи скоро, съдейки по какафонията, която се носеше от групата хора до самолета... Мамка му, наистина бях благословен. Колко често на нас, простосмъртните, им се случваше да видят толкова много звезди на едно място, наживо, и то в такива необичайни обстоятелства? Хората са прави, като казват да оценяваме това, което ни се дава и което имаме.

- Сървайвър... Само един ще оцелее - подсмихнах се. - Хей, сигурна ли си, че няма да ти е студено после? - провикнах се към Ан.

В първия момент я изгледах странно, преди да схвана за какво говореше и да се усмихна, присвивайки очи и оглеждайки хората около самолета. Някои гледаха към нас, сигурно мислейки си какви сме непукисти, макар и това да не бе особено вярно; други ни снимаха и този факт караше в главата ми да изникват асоциации с думичката „скандал”... или не чак толкова.

- Онази с червените токове – казах след малко, кимвайки към въпросната жена, вдигнала се на ненормално високи токчета, които не стига, че изобщо не бяха пригодени за ходене по пръст, ами и бяха в бъркащо в здравето червено. Погледът ми се отмести към кавалера й, чиято шапка беше доста... ексцентрична, меко казано. – Или аморето й със сомбрерото. Изглежда сочен. Я виж колко месо има в него.

Ако някой ни чуеше, после щеше да ни заобикаля отдалеч.

Днес бе един най-обикновен ден... Ама разбира се. За момент наистина ми се прииска да убия някой, и този някой съвсем случайно беше единия от пилотите, който като че ли си нямаше и на представа какво да правим. Не, че беше негова вината за сегашното ни положение, но едва ли пилотите нямаха компаси, карти и други глупости, с които да се ориентират къде е Кан и да тръгнем натам. За щастие явно половината от пасажерите се бяха ориентирали и вече дори бяха тръгнали.

- Тогава и ние да тръгваме – казах на Ан и закрачих бавно след предприемчивата група. – Наистина е по-добре да вървим, а не да бездействаме и да чакаме останалите да се осъзнаят. И без това като гледам май няма да е скоро.

Изтупах ужасния си костюм от някаква непонятна за мен самия суета, която не ми беше присъща. То и носенето на костюм не ми беше никак присъщо, но ето накъде ме люшна съдбата... Аз, клетия фалшификатор, предпочитащ да зъзне в изоставена фабрика отколкото да спи в луксозна къща, пътувах в първа класа в компанията на световно известни хора, облякох костюм и сега отивах към Кан... Не знаех дали трябва да плача или да се смея.