Кафене "Vertigo"

Главата ми щеше да се пръсне. Бях ненаспан, а телефонът ми не спираше да звъни. Все едно от мен зависеше света или нещо подобно, но пък можеше и да зависи. Бях журналист, нали? А от тях се изисква да са на крак постоянно и да знаят всяка една прашинка за случващото се точно сега. Но сега разговорите, които водех не бяха от този тип. Звъняха ми приятелите ми възмутени от решението ми, че съм решил да се преместя далеч от тях.
- Пич, какво ти трябваше да ходиш чак там...- възмутеният глас на Ерик се чу в слушалката в момента, в който отговорих на обаждането.- Само не ми казвай "нов шанс, нови възможности"- изимитираме възмутено, а аз се засмях.
- Като знаеш какво ще ти кажа защо ми звъниш?- попитах го аз и се усмихнах щом погледът ми фиксира кафенето- нищожна стъпка за човечеството, огромна стъпка за мен. Помислих си доволен секунда преди да вляза.
- Затварям ти, Ерик, все още не съм пил кафе.- казах му кратко и приятелят ми кимна и ми пожела да изпия и едно за него, без това съм го пиел направо с варели. Хах, колко е забавен. Саркастично подметнах наум и влязох вътре. Отправих се директно към една от масите към прозореца и изчаках сервитьорката да дойде. Имах чувството, че и отне години, за да пристъпи към моята маса, но въпреки това се усмихнах.
- Здравей, сладкиш- казах и, тъй като не бе на повече от 19- Искам силно кафе във възможно най-голямата ви чаша- намигнах и, а тя ме погледна леко смутено, но въпреки това ми кимна и се отдалечи от масата. А аз от своя страна се загледах през прозореца навън.

Този град можеше и да ми хареса. Не беше Вегас, но и Ел Ей си имаше очарованието. Никога не спеше, а и бе пълно с най-различни хора, а колкото хора, толкова и гледни точки. А за един журналист гледните точки, наистина, играеха основна роля в професията му. Усмихнах се леко, макар да рискувах да изглеждам странно не ми пукаше особено. Предимството да си на 26 е, че гледаш по-реално на живота и спира да ти пука за мнението на околните. Така загледан дори не усетих, че някакво момиче се е приближило към мен. Не слушах особено внимантелно, но щом видях питащия и поглед реших, че моли да се присъедини към компанията ми. Грешка от нейна страна, защото сутрин бях крив, но можех поне за малко да бъда учтив, нали? Нямаше да ми коства абсолютно нищо.
- Да, заповядай.- посочих и стола срещу мен и прибрах фотоапарата. Нямах и на идея защо в момента е с мен, но имах чувството, че съм излязъл на доверие от хотела без да знам какво правя. Поклатих глава и върнах вниманието си на русокоската пред мен.
- Добро утро- започнах аз. Все пак щяхме да седим на една маса, защо да не се опознаем.- Аз съм Александър, приятно ми е мис!- усмихнах се ласкаво и подадох ръка през масата, за да се здрависаме. Брей! Кой да знае, че съм бил толкова възпитан. Засмях се леко, а в същия миг келнерката постави чашата с горещо и ароматно кафе пред мен.
- Благодаря ти, сладкиш.- отвърнах и леко, а тя се изчерви и се отдалечи забързана.

- Ще се отровиш, Мери.- казах и с усмивка преди да отпия от кафето си. Всъщност чашата ми приличаше повече на купа и даже не бих се учудил, ако наистина беше такава. Надали някой друг освен мен пиеше такова кафе в промишлени количества.
- Май аз съм виновен, че не взе поръчката ти още първия път, нали?- попитах я най-искрено преди да се засмея. Не беше нарочно, но момичето бе решило, че ме харесва, а явно си мислеше и обратно- че аз я харесвах- тъй като я нарекох сладкиш. Но тя си беше сладкиш. Бе почти на същата възраст като една от сестрите ми и бе по-силно от мен. Наричах всяка една от сестричките си с гальовни имена, а и на тях им харесваше... или поне не се бяха оплаквали. Поклатих глава, за да проясня мислите си. Винаги съм се дразнел, когато компанията ми мълчи, а май сега аз правех същото.
- Е, какво те води насам, Мери?- завъртях любопитни очи към нея и извадих кутията си с цигари. Взех една между устните си и я запалих. Дръпнах си силно и издишах настрани, но не сетих, че не бях сам.- Пречи ли ти?- попитах бързо и погледнах към цигарат. Силно се надявах да ми каже не, тъй като комбинацията никотин плюс кофеин ми бе любима, а и цигара с кафе си бе моята традиция. Подлудявах всички с тях, но тъй като харесваха мен, се примиряваха с навиците ми.

- Както всички нас- посочих препълненото кафене и с усмивка на уста допълних.- Подвластни на силата на кофеина- и се засмях съвсем леко.
Ако кафето спадаше към графата с наркотиците, то аз определено бях зависим от доста дълго време. Можех без цигари, вода и все нещa от този род, но без кафе наистина ми беше доста трудно. Тъй като то ми помагаше да се запазя в кондиция, когато трябва да съм на крака повече от 24 часа. Пък и дори да не съм на крак, кафето си беше наистина зареждащо с живот. Но не го харесвах със сладникавите му добавки. Обичах чисто черно кафе, което бе доста силно.
- За нейно разочарование обаче, аз нея харесвам- отвърнах на Мери и си дръпнах от цигарата си. Явно нямаше нищо против, защото миг по-късно и нейната кутия се появи на масата. "Свободна страна, свободна воля" или нещо подобно бе мотото на един от клубовете в училище, но не можех да си спомня чий, за да го цитирам правилно. Както и да е реших, че е без особено значение щом не можех да си го припомня.
Загледах се в момичето пред себе си, докато отпивах от кафето си и чертите на лицето и ми се сториха познати. Бях я виждал някъде, но не на улицата или нещо подобно, както примерно съседа си. По-скоро по телевизията или пък беше билбордове. Отне ми минута преди да се сетя. Може би бе минус за мен, но пък се сетих, нали?
- Ти си актриса!- отвърнах и победоносно и я накарах да ме погледне.

Трябваше да се чувтсвам предизвикан или подигран за това, че не можех да се сетя фамилията и. Сигурно наистина трябваше да сетя, но ей, все пак е сутрин... А и обикновено аз помнех само малките имена на хората. Никой не се бе оплакал досега. Дори шефът ми, всъщност вече предишният, ме заставяше да му говоря на "ти". Иначе се чувствал прекалено остарял. Усминах се съвсем леко напрягайки се да сетя имената и и те сякаш изплуваха мигновено.
- Ти си Мери Вам Пир.- хах, видя ли, мис? Сетих се. Помислих си доволен и съвсем леко се засмях на прозрението си.- Даже си мисля, че като малък те гледах в онзи сериал, чието име не мога да си спомня. Каква изненада...- подметнах саркастично по адрес на паметта си, но реших да и дообесня за какво точно и говорех в момента.- Ти беше на две или на три. Беше сладка...- допълних и усмивка се появи на устните ми.- А сега си красива- казах и.
- Не убивай сервитьорката, моля те!- пошегувах се, когато Мери стана от масата и с почти бойна стъпка се приближи към момичето на бара. Имаше няколко минутна "борба", ако може така да се нарече "банята" с кафе и русокоска се върна на масата ни с почти мълниеносно изражение.
- Хайде, усмихни се!- подканих я. Не обичах намръщени хора, затова и самият аз избягвах да се мръщя. Все пак един живот живеем защо трябва да го пропиляваме така- сърдити, намусени, ядосани. Макар че и на мен отвътре ми идваше да се мръщя се стараех да го избягвам. Не винаги ми се получаваше, но все пак.
Забравил, че заговорихме за мен за малко да пропусна да и отговоря, но се присетих на време и отвърнах.
- Александър Девънпорт- журналист и любител фотограф. Поне засега и в този град. Иначе съм бил и режисьор.- допълних по-тихо, тъй като реших, че надали я интересува особено. Дръпнах от цигара си и малко по-късно отпих голяма глътка от кафето си. Със скоростта, с която го правех скоро можеше да ми се наложи да си поръчам ново.

- И ходеше на опашка или две! Беше бебе.- казах и с усмивка при спомена за оновa русо дете, което ходеше из телевизора ни. Сестра ми я бе посочила и бе казала, че и тя иска да e там, за да си играят. Спомних си с умиление последните щастливи мигове от детството си, защото малко по-късно то се обърна с краката нагоре и аз престанах да бъда дете... или по-точно престанах да се държа като такова. Запонах подобие на работа, за да мога да помагам на мама. Бях пораснал преждевременно, но като че ли това ме бе направило човек, един вид. Не можех да кажа, че съм благодарен за това, че баща ми почина, но това ме научи да съм корав и да мога да се справям сам с живота.
- Американец съм. Или поне съм роден тук.- отвърнах с усмивка, докато тя се смееше. Откакто бе седнала при мен бе усмихната и често се кикотеше. Можех да приема като собствена заслуга, но най-вероятно тя все още си бе онова слънчево дете щъкащо из телевизора. Засмях се леко и допуших цигарата си преди да изгася фаса в пепелника пред мен.- Майка ми e със славянски корени и по тази причина съм Александър, а не Алекзандър. Вярно, че буквата е просто една, но сменя цялото звучение.- допълних преди да се засмея на собствените си разпилени мисли. Харесвах името си, а и в Америка наистина бе рядко срещано, тъй като всички предпочитаха версията със "з". Както и да е, поклатих глава и погледнах отново Мери.
- Виж за това си права!- отбелязах с тъжна усмивка и се опитвах да си припомня откъде е възможно да е прочела това за мен. Не бях известен или поне така си мислех. Беше ми странно актрисите да са наясно с това кой съм, но може би трябваше да съм поласкан?!
- А къде си го прочела?- не се сдържах и я попитах.

- Може би и ти притежаваш славянската жилка!- пошегувах се, след като тя потвърди, че славянската версия и звучи по-добре. Запалих нова цигара и си дръпнах жадно, изтръсках пепелта и потропах пръсти по масата опитвайки се да се съсредоточа в разговора ми, но мислите ми все бягаха от спомен на спомен. Бе интересно да знам какви неща са се отпечатали в съзнанието ми, но и тежко да си припомням какво съм преживял. Чудех се как, за Бога, съм имал силите да се справя на такава крехка възраст, но вече се научих нищо да не ме учудва така, че сигурно е възможно. Може би дори ми е било лесно...? Хах, последното е изключително малко вероятно. Но след като успях да преодолея и установя живота си вече нищо не ми се виждаше трудно и успявах да се справя с всякакви задачи.
- Брей, кой да знае, че съм известна личност.- добавих и усмивка разцъфна на устните ми. Ако бях известен в професионалните среди, определено щях да получавам нови ангажименти и туко виж някой ден успея да се отделя и създам собствен вестник. Това ми бе мечта още щом завърших университета. Всъщност мисля, че ми беше цел, защото за мен мечтите бяха нещо прекалено абстрактно, нещо, до което не можеш да се докоснеш. А винаги можеше да се стремиш към някаква цел и да изпиташ удоволствие щом я постигнеш. Поклатих леко глава и се присетих, че Мери отговори на въпроса ми с "Не знам".
- Явно май не само аз съм разсеян- допълних, тъй като момичето си нямаше спомен откъде бе запозната с моята особа.- И нямам против да говорим за деството ми, то е част от мен. Не е нещо, от което се срамувах.- за малко и аз щях да забравя, че имам да и дам отговор.

Потропвах ритмично с пръсти по масата опитвайки се да си припомня мелодията на една детска песничка, но нещо не ми се получаваше добре, тъй като бях почти на сто процента убеден, че в момента си тананикам песента от филмите за Индиана Джоунс. Явно снощният филм имаше толкова голямо влияние върху мен, че мелодията все още не можеше да ми излезе от главата. Засмях се леко и отпих глътка от кафето си, заслушан в следващия въпрос на момичето пред мен.
- Нов шанс, нови възможности- изрецитирах мотото си, заради което всичките ми приятели се бяха ядосали. Не им харесваше, че аз съм тук, а те във Вегас, но там вече аз не виждах просперитет. А и смятах, че новата обстановка щеше да ме вдъхнови. Не, че не ми липсваха приятелите и познаните ми, но от малък бях всикнал често да сменям градовете, затова за мен бе нормално да променям местоживеенето си. Нямах дори проблеми с адаптацията.
- Права си, тишината е странна. И аз не я харесвам- съгласих се с теорията и. Тишината понякога дори ме плашеше. За мен тишината значеше смърт, защото след като татко си отиде мястото му на масата беше тихо... И оттогава тази асоциация сякаш се бе татуирала в мозъка ми. Разтърсих глава, за да прогоня натрапчивите мисли и дръпнах от цигарата си, за да подсиля ефекта. На бързи глътки допих кафето си и щях да си поръчам още, но реших, че може да започна да треперя. Рядко се случваше, но не ми се рискуваше. Днес бях странно спокоен.
- Кой ти е любимият град?- зачекнах съвсем различна тема, но пък ми беше интересно. Обичах да пътувам, бе станало част от мен. Бях се превърнал в един вид номад и естествено си имах любими градове, затова и харесвах темата относно тях. Имах богат опит и можех лесно да оспорвам.

- За какво?- попитах неразбрал защо получавам извинение. Обикновено аз бях този, който се извиняваше без причина, тъй като често се улисвах в мисли и спирах да слушам за какво се говори. И щом ме попитаха за мнението ми първото, което излизаше от устата ми бе "извинявай" или "съжалявам". Струваше ми се най-правилно, защото карах събеседника си да повтори думите си. Понякога беше изнервящо, но щом говориш с мен ще трябва да го преглътнеш.
Помислих си с усмивка и с палец очертах контурите на долната си устна. Имах навика да го правя и с течение на годините бе успяло да се превърне в мой нервен тик. Не ми харесваше, тъй като човек можеше да "прочете" емоциите ми... макар че и без да го правех аз ясно успявах да покажа какво чувствам и защо го чувствам.
- Моят любим град е Вегас. После Ню Йорк и Сан Франциско. Харесвам и Чикаго. Все пак е родният ми град, но въпреки това не мога да кажа, че е сред любимите и.- отвърнах и тъкмо, когато загасих и втората си цигари и опитвах да застана мирно. Без да пия кафе или да пуша или да потропвам или да си тананикам. Да застана като голям човек и да се съсредоточа в разговора ни.- И Сиатъл притежава някакъв чар, и Ел Ей, всъщност. Макар да пристигнах съвсем скоро градът ме заплени.- отвърнах и с усмивка и посочих хората и сградите навън.

И тъкмо щях да отговоря, но телефонът ми извибриба по плота на масата и подскочи. Ако нямах не знаеше какви "фокуси" извършваше машинарийката, като подскока преди малко, със сигурност щеше да се стресне. Взех iPhone-a си в ръка(До къде се бях издигнал, нали? Щом можех да си позволя iPhone...) Помислих си тъжно и поклатих глава, докато се загледах в екрана на телефона си. Отгоре бе изписано името на Ерик и олигофренската му снимка ми се плезеше отсреща.
- Ще имаш ли нещо против да вдигна?- попитах учтиво момичето пред мен, но въпреки това не дочаках отговор. Търпението ми не бе сред добродетелите ми, а любопитството ми бе ужасно добре развито. Натиснах приеми и гласът на Ерик прогърмя в ухото ми.
- Това, че все още съм ти сърдит не означава, че ще те оставя бездомен.- познатият му смях допълни веселия му тон и той се чувстваше горд от своето си открие, което аз все още не бях научил. Моля те, нека не беше някоя глупост.- Намерих ти къща, апартамент и запустяла пожарна. Но трябва да ги прегледаш днес.- обяви ми най-безцеремонно приятелят и добави само- Ще ти пратя смс с адресите, но е по-добре да тръгнеш ВЕДНАГА!- изкрещя последното и връзката прекъсна. Стоях за минута като гръмнат, тъй като разговорът беше странен, но последва смс с първия адрес и уречения час за среща. Погледнах часовника си и установих, че нямам особено време, за да се шлая. Все пак наистина ми трябваше дом.
- Колко и да ми бе приятна компанията ти, Мери, време е да се лиша от нея.- усмихнато и отвърнах, докато вадех портфейла си.- Имам оглед за нов дом- обясних на питащия и поглед и оставих нужната сума, за нейното и моето кафе, на масата преди да се навдигна от стола си.- Дано се видим пак.- намигнах и весело и взех апарата си в ръце. Хайде, Ел Ей, щурмувам те! Засмях се, докато напусках кафенето.