Супермаркет "Фиджи"

- Самър - казах леко подозрително.
- Интересно ако се запознавах с всеки човек, докоснал количката ми, колко ли приятели щях да имам във фейсбук и туитър. Някои хора си умират за бройката. - усмихнах се, макар че си беше вярно. - Добре де, Самър Търнър - представих се с фамилията си, защото ми се стори малко неуважително да кажа само името си. Все пак кой знае колко още жени имаше тук с моето име.
- Опаковал си се сякаш се криеш от папараците. Предлагам ти да излезеш от някой авариен изход, защото пред супермаркета има поне 15 - пошегувах се.

Също нямах прясно мляко, а за Нескуик и другите зърнени закуски, които си бях взела определено ми трябваше.
- Ами първите ми думи бяха на шега, но наистина има 10-15 човека отпред. Толкова ли си известен и не мога да те позная заради маскировката, или не си чак толкова известен и за това не знам кой си?

- Наистина ли? Очакваш да се разпищя като полудяла непълнолетна фенка и да разваля прикритието ти? Ако искаш мога да го направя. Но иначе съм от Ню Йорк, а малко или много съм свикнала да бъда сред известни личности. Е в повечето случаи са възрастни със съпругите и любовниците си тайно, н някой коктейл или супер грандиозно събитие, на което са допуснати една шепа подбрани фотографи. Скука. Ако пък искаш помощ, бих могла да те изведа оттук без да те забележат.

- Късмет! - пожелах му след откровеното му признание. Имах още малко нещица за купуване. А и се сетих, че виното вкъщи ми свърши. Освен онази ценна бутилка, но нея още нямаше да я пипам. Така че се наложи да се върна през целия супермаркет, за да си взема една-две бутилки, а после на касите. Междувременно си поръчах такси и докато платя и изляза с торбите, то вече ме чакаше отпред. Качих се, казах му адреса и до 5 минути, вече бях пред сградата на татко. Портиера ми се притече на помощ. И как не, с толкова покупки. Помогна ми да кача торбите до апартамента ми, остави ги в антрето и се върна на работното си място. Разбира се, благодарих му поне 3 пъти.

Навлякъл тениска и стари джинси, Виктор в момента буташе пазарската количка между щандовете. Имаше си дълъг списък с продукти, които трябваше да занесе вкъщи възможно най- бързо, за да не ядосва домашната си готвачка... всъщност не беше неговия дом, а дома на Кристофър и не беше неговата готвачка, а тази на Крис, всичко беше негово, без дрехите върху Вик, де. Добре, че си имаше малко добричко братче, което да го приютява със и без съгласие. Нямаше къде да ходи, иначе мамичка сериозно щеше да му се скара, да не говорим, че беше изключително неучтиво да отхвърлиш собствената си полу плът и полу кръв. Пък и Виктор не лежеше изцяло на негов гръб, както сами можете да забележите- пазаруваше сам, със своите пари, колкото и голямо да беше изкушението да набута Крис с още някоя стотачка.
Вторнишкото му, вечерно настроение си личеше от далеч. Свирукаше си някаква непозната за останалите песен, която демонстрираше лудото му, доро настроение. Щеше да ис хапва вкусно чили, докато гледа братчето си по телевизията и коментира с второто си Аз грешките му в актьорската игра. Какво по- хубаво за самотна вторник вечер? Е, бе сигурен, че може да си намери много по- големи забавления, но спазваше някакъв кодекс на приличие, докато не минат Коледните празници; не се заблуждавайте, кодекса бе просто защото не изпитваше нужда да прави секс... до вчера. Днес неговото развратно мислене се бе завърнало с пълна сила и нападаше всички потенциално яки какички.
Погледа му се зарея по рафта с вината. Сведе го към листа с изящния почерк на Мария. Десертно вино, значи. Каквото и да беше това, все щеше да го намери по някакъв начин. Пръста му започна да обхожда етикетите, сякаш за да бъде сигурен точно какво чете. Бяло вино, шумящо, тихо, червено. Някакви сортове, между които не разбираше каква бе разликата. Побутваше разсеяно количката пред себе си, без да вижда точно на къде, докато не я бутна в пирамида от бутилки с червено вино, които се заклатиха заплашително и миг по- късно почнаха да падат и да се пръскат на малки стъкалца, оставяйки течността да се разлива свободно по пода.