Къщичката на Линдзи, Ашли, Тейлър и Мери <33

До някъде исках това да се случи. Толкова много бях чакала и защо? Не това не беше подходящия момент. Просто не му беше времето. Ние се познавахме много от скоро.
- Казах ти да спреш..
Извиках аз, но той продължаваше да ме целува.
- Тейлър.. моля те..
Роклята се смъкна надоло. Започнах да изпутвам Тейлър от себе си, но той беше много по-едър от мен. Защо вообще дойдох с него..
- Ще викам силно, кълна се..
Заплаших го аз но без ефект, той продължаваше да ме целува.

Не ме бе страх от нея. Тук всичко бе шумоизолирано и никой нямаше дори да разбере, че става нещо.
Исках това толкова много, но не трябваше да става така. Би трябвало тя да е готова да скочи в обятията ми полугола или нещо такова...
Исках го толкова силно, че даже бях готов да си го взема сам. Колкото повече Ренесме ме заплашваше, толкова по-яростно започвах да я събличам.
Роклята й скоро падна на земята. Успях да я избутам изцяло на леглото като не отлепях устни от кожата й. Ръцете ми се плъзгаха нагоре-надолу по настръхналото й от студ тяло.
Устните ми се качиха нагоре към лицето й
Притиснах ги плътно в мократа й от солени сълзи буза и прошепнах едвам долувимо:
-Знам, че й ти го искаш-гласът ми прозвуча мрачно-Трябва само да се насладиш на момента

Започнах да плача беззвучно. Всичко беше като в мъгла. Знаех, че кaто викам нищо няма да постигна само ще го накарам да стане все по-груб.
- Знаех, че не трябва да се забърквам с теб..
Прошепнах аз, но той явно не го чу. Беше прекалено зает да сваля сутиена ми. Не се съпротивлявах, защото нямаше смисъл. Знаех, че това е края.
- Моля те..
Пробвах се за последно, но той не ми обръщаше никакво внимание. Накрая реших да се пробвам насила. Одрасках го силно по гърба и от там потече кръв.

Дори не усетих никаква болка. Само как по гърба ми се спуска студена линия.
Какво правех?
Чак сега усъзнах колко луд съм по това момиче.
Познавах я само от два дена, а не бях спрял да мисля за нея за секунда. Имах чувството, че знам всичко за нея, че се бяхме срещтнали преди векове.
Когато разказвах на Дияна за нея думите валяха като порой, който не можех да спра, защото ми доставяше удоволствие.
Имах чувството, че не достатъчно близо до мен през изминалите дни. Имах чувството, че съм лудо влюбен, но не го доказвам. А това...това бе моя начин да доказвам на момичетата колко ги "обичам", но в случея с Ренесме без кавички.
Отдръпнах се за секунда от нея, защото чувствах ризата си цялата мокра.
Завъртях глава назад и забелязах аленото петно на гърба ми.
След това, все едно незабелязал, се обърнах отново към Ренесме.
Чак сега видях как сълзите течаха по почервенелите й страни безспирно.
Що за чудовище бях?
Все едно дете, което биеше другарчето си, а то не разбираше, че просто си играя, а аз не разбирах колко го боли.
-Ренесме?-казах съвсем тихо и допрях топлата си ръка до лицето й

Тейлър като, че ли се колебаше в момента. Как до постъпи, дали да пордължи или да спре. Боже, дано спре.. нека това мъчение свърши. Не спирах да плача. Той ме погледна и погледа му беше променен. Не можех да разбера що за човек е той. Толкова бързо променяше чувствата у себе си. Сякаш беше като вихрушка, никога не знаеше човек, кога какво ще направи.
- Тейлър моля те спри, нараняваш ме.
Погледнах го в очите като се надявах, че звяра се е укротил. Чудех се дали да побягна и го направих. Претъркулих се през леглото и се озовах от другата страна. Тейлър отново се приближи към мен. Бях като попарена не знаех как да постъпя.

За секунда може би щях да заплача от срам.
Чак сега разбирах какво бях направил и това бе отвратително гнусно.
Момичето започна яростно да блъска вратата. В погледа й се четеше истеричен страх. Вратата така и не се отваряше, а тя продължаваше да я дърпа.
Взех роклята й от земята и тръгнах бавно към нея.
Ренесме бусна дръжката и седна на пода като започна да ридае силно.
-Ренесме?-клекнах срещу нея
Момичето скри лицето си с длани.
Нежно започнах да дърпам ръцете й настрани, но тя упорито ги държеше притиснати на лицето си.
-Ренесме?-повторих по-настойчиво
Седнах на земята до нея и я прегърнах. Нямаше да ми помогне, но знаех, че ще е за последно. Издърпах назад кичур коса, който падаше върху дланите й започнах да я целувам нежно но бързо уж по бузата.

Теълэр седна до мен и започна да ме целува по бузата. Отвращавах се от него. Всяка негова ласка предизвикваше у мен само страх, че може да последва нещо ужасяващо.
- Остави ме.. просто се махни от живота ми..
Изблъсках го грубо. Станах и облякох бързо роклята си. Тейлър ме проследи с поглед и отново дойде при мен и пордължи да ме целува.
- Какво искаш от мен? Защо правиш всичко това? Защо ме караш да преминавам през този ужас?
Попитах аз.

Аз самия не можех да си го обясня!
По-точно можех, но това бе прекалено сложна логика за детсвеница!
Линдзи щеше да я разбеле...горе долу, но не и Ренесме!
Познавах я само от два дена, а не ме бе срам да използвам две думи, които никога през живота си не бях използвал-обичам и влюбен.
Можех да разбирам тази логика, но в този момент тя напълно изчезна от главата ми.
Отворих уста, сигурен, че ще се изплъзне назубрена, но нищо не излезе.
Всярчески се мъчех да се сетя каква беше, но не успявах...
-Не те чувствам достатъчно близо до себе си...-май беше нещо такова-а това е единствения начин по който аз карам момичетата да се чувстват близо до мен.
Ренесме дори не смееше да ме погледне
-Ренесме...-започвах да ставам отчаян-Аз...аз много те обичам...и...и се почувствах всякаш ти ме отхвърляш...и просто бях толкова решен, че тази вечер това ще стане, че...

Той току що да не ми каза, че ме обича? Боже това беше наистина лудо.. На мен ли ми се случваше? Разтърсих леко глава сякаш за да може тези мисли да изчезнат от главата ми.
- Съжалявам Тейлър, но аз не мога да ти простя това. Много съжалявам..
Обух си обувките и леко си оправих косата.
- Не ме търси повече, никога..
Една сълза падна от окото ми. Нещо в сърцето ми се разкъса на милиони парченца. Сякаш една гривна се скъса и мънистата и се разпиляха. Исках да изляза от стаята и трябваше, но просто краката ми не ме слушаха.

Нещо ме прониза в сърцето толкова силно и толкова дълбоко, че се сгърчих от болка. Очите ми отново натежаха с тонове, но този път не бях достатъчно силен за да ги удържа. Солените сълзи тръгнаха бързо по тъжното ми лице.
Ренесме застана пред вратата и ме погледна. "Отвори ми"-настоя тя само с поглед.
Дори не пробвах да избърша сълзите си, защото нямах сили. Ренесме заплака отново, но този път не толкова силно. Нейните сълзи бяха от огурчение, а моите от силна болка.
-Моля те, моля те, моля те, не говори така!-едвам прошепнах преглъщайки буцата в гълото си
Преплетох пръстите си с нейните. Вкопчих се в тях като удавник за сламка. Всякаш бях готов да я удържа да не избяга така

Не можех да порстя на Тейлър отново. Каква гаранция имах, че той няма да напарви това пак? Бях загърбила всичките си цености заради него, а той как ми се отблагодаряваше. Просто ние не бяхме родени един за друг. От неговите очи закапаха сълзи. Сякаш всяка негова сълза ми тежеше като олово на сърцето. Аз не бях такава, не наранявах хората. Но този път аз щях да съм тази, която ще избяга. Това беше правилното. Когато Тейлър хвана ръцете ми настръхнах.
- Съжалявам..Отвори врата..
Тейлър не спираше да ме гледа.
- Недей да протакаш нещата, Тейлър...

Заридах с глас. Хлипах, а сълзите ми се стичаха по-бързо от всякога през живота ми. Целия се тресях, а в сърцето ми имаше огромна дупка.
Чувствах я. Зееше, а Ренесме хвърляше сол в нея.
Беше странно. И двамата плачехме.
Пробвах да се успокоя, колкото и невъзможно да беше това, за да мога да произнеса поне едно изречение.
Бръкнах в джоба на дънките си и извадих ключа. Очите на Ренесме светнаха за миг виждайки светлина в тунела, но нямах никакво намерение да я пускам да си ходи.
Отидох до прозореца и се вгледах в празнуващите. Всички бяха толкова щастливи и сляпи за моята болка. Отворих прозореца и метнах ключа, който цопна в басейна.
Ренесме пое рязко дъх.

Тейлър хвърли ключа през прозореца.
- Добре, тогава ще си стоя тук докато не ме пуснеш...
Седнах и се облегнах на вратата. Сабух обувките си.
- И сега зоключена ли ще ме държиш? Все някой ще ме потърси, нали знаеш?
Едва ли щях да го стресна. Особено в това състояние. Може би щеше да се изплаши от размазания ми грим, но това в момента беше най-малкият ми проблем. Един кичур падна пред лицето ми. Сърцето ми се късаше, не можех да гледам Тейлър така. Съкрушен, сякаш беше друг човек. Защо през цялото време не се държеше така? Защо трябваше да се случват всичките тези неща..
- Мисля, че в момента ти си най-обърканият човек на земята..
Казах аз докато не преставах да гледам в земята.

Малко се поуспокоих, сега, когато знаех, че поне може да ме изслуша.
Вече не плачех, а тук таме само издавах някое хлипане.
Отново клекнах пред Ренесме и поех ръцете й в дланите си.
Не се дърпаше, за което се радвах.
-Наистина, наистина, много, много, много, много съжелявам!-прошепнах
Какво ли не давах, за да върна времето...

Не можех да порявам на думите му. В главата ми беше пълна каша. Не знаех на какво да вярвям. Сега живота ми беше като някой турски сериал. Толкова драма и сълзи.
- Нали знаеш, че никога повече няма да ти вярвам..
Прекалено много бях започнала да използвам думата "никога".

Искаше ми се да се самоубия.
Защо бях такъв тъпак?! Защо ми трябваше да го правя?
Нямаше абсолютно никакъв смисъл да и се моля, но все пак трябваше да не се предавам.
-Но трябва...-настоях-Не виждаш ли колко съм зле? Нищо чудно и да се нарежа, Ренесме! Моля те!
Погледнах я право в зачервените от плач очи.
-Толкова ли много искаш да се мъча?
Знаех даже какво ще ми отговори:А аз не се ли мъча?, но не я уставих да довърши изречението.
Долепих устните си до нейните въпреки, че знаех, че ще ме отблъсне.
Това бе целувка за сбогом и го разбирах...

Чудех се дали да отвърна на целувката му. Оставих се на иснстинкта. Целувката беше страстна. След няколко минути го отблъснах с ръце..
- Това е толкова грешно..
Погледнах го.
- Аз.. аз просто трябва да си вървя. Моля те пусни ме..
Надявах се вече да ме пусне. Нямаше да му простя за това, което ми стори. Може би след време може би щяхме да сме приятели, но не и сега.

Вече съвсем бях престанал с разнежването и даже си бях готов за битка...
Преди малко се целувахме, а тя ме отблъсква така!?
-Защо да е грешно!?-подчти изкрещях-Кой казва че е грешно!?
Момичето ме гледаше като стаписано.
Всъщност изглеждах заплашително, защото доста се бях ядосал.
Отворих бързо едното от нощните шкафчета и извадих ключа. Грубо й го подхвърлих.
-Просто се махай!

Тейлър изведнъж изкара един ключ. Подхвърли ми го грубо и аз веднага го грабнах.
- Ще видиш, че така е най-добре и за двама ни.
Отключих вратата и бавно излязах. Заплаках силно. Чувствах се ужасно. Ръцете ми трепереха. Трябваше бързо да се махна от тук. Не трябваше никой да ме вижда така. В този момент се сетих, че съм с колата на Венеса. Телефона ми беше останал в стаята при Тейлър. Нямаше как да се прибера вкъщи, освен ако не звъннех на такси. Бях посредата на коридора и бавно запристъпвах назад. Отворих леко вратата на стаята и забелязах Тейлър на земята.
- Аз само да си взема чантата, защото вътре ми е телефона..
Започнах да се обяснявам.

Дори не й отговорих. Незнайно защо я презирах отвратително много.
Ренесме грабна телефона си който бе захвърлен на леглото. Погледна към мен всякаш да й кажа нещо, а аз единствено й отвърнах с мръсен поглед.
Какво искаше? Не я разбирах. Движенията й бяха твърде мудни, за човек, който си спасява живота. Искаше да й се моля още ли?
Абе я да си....Както и да е...Момичето тръгна към вратата и се спря

Взех си телефона и се спрях пред вратата.
- Тейлър, аз не искам да ме презираш просто искам да сме само приятели.
Задържах погледа си върху него, но той не отговори. Добре, щом не иска така да бъде.Без да проговарям нито дума си тръгнах. Обадих се на едно такси. Внимателно слязох по стълбите. Не исках никой да ме вижда. Сега не ми беше до обяснения. Измъкнах се през задния вход, а таксито вече беше там. Качих се в него и дадох адреса на хотела в, който бях отседнала. След половин час вече бях в апартамента си.

Докато копунясвахме видях нещо да пада в басехна но не му обърнах внимание...След малко видх Ренесме да излиза и да се качва в едно такси,но не можах да я настигна....Ето и последния гост си тръгна..Трябваше да поразчистя и да си лягам,защото бях много изморена..Реших да повикам Тейлър да ми помогне,но едва ли щеше да го направи за това оставих така...Но пък си имах достатъчно персонал..

Когато се уверих, че очите ми не са толкова зачервени се измъкнах от стаята си. Заварих Линдзи на коридора.
-Май изпуснах тортата, а?-попитах мрачно
Линдзи се усмихна нехайно и продължи нататък към спалнята си.
-Остана ли малко за мен?-нахалството ми продължи
-Мисля, че да...-отговори момичето без да спира да върви по пътя си
-Ще ми правиш ли компания?

След малко погледнах часовника..беше доста късно. Почти всички си бяха тръгнали. Оставих чашата си и се качих на горния етаж на където се запътиха Тейлър и Ренсме преди часове. Видях Тейлър и Линдзи в коридора с тортата.
-Хей какво правите още?-засмях се като се приближих до тях..
-Иии междодругото къде е Ренесме защото трябва да си тръгваме..-попитах.

Пак ми причерня, но този път нямаше да троша нищо!
-Емиии...-заговорих мазно-Тръгна си...Дойде й времето за сън. В шест децата си лягат, а вече мина десет.
Настана неловко мълчание.
-Внимавай...-казах тихо но отчетливо Линдзи и продължи нататък
Погледнах към Ванеса
-Колко некултурно от нейна страна да си тръгне без да ти каже...

» Къщичката на Клоуи Съмърс
» Горещият стол 14.03 - 20.о3 - Тейлър МакКуин.
» Банкова сметка №0039 (Мери Вам Пир)
» Банкова сметка №0011 (Линдзи Лоън)